Колко струва да се върнеш?

Да се върнеш в България не е въпрос на билет. Не е и на пари. Това е въпрос на състояние. На умора, на надежда, на страх. Защото онези, които някога тръгнаха „само за малко“, сега се чудят не дали искат да се върнат – а дали още има място за тях там.

Минават години. Сменяш адреси, работа, телефони. Имаш National Insurance, но нямаш квартал. Имаш доход, но не и време. Имаш сигурност, но си загубил лекотата. И някъде в цялата тази британска подреденост започваш да си задаваш въпроса – колко би струвало да се върнеш? Не като цена на билет, а като цена на живота, който си построил тук.

Според българското правителство, отговорът е ясен – около 5000 евро, или близо 10 000 лева. Толкова дават на желаещите да се върнат по програмите за „реинтеграция“. Само че идва с един тон условия, формуляри и обещания, които звучат така, сякаш някой в министерството никога не е напускал квартала си. Защото връщането не се мери в евро, а в усещане – в това дали имаш къде да се прибереш, и дали някой изобщо те чака.

Защото ако се върнеш, ще се наложи да започнеш пак от нулата. Да чуеш “тук не е като там”. Да гледаш старите си приятели, които те гледат като чужденец. Да се сблъскаш с бюрокрацията, с липсата на уважение, с усещането, че не си нито тук, нито там.

И тогава разбираш, че “да се върнеш” вече не е географско движение, а вътрешен процес. Връщаш се, когато спреш да гониш нещо. Когато приемеш, че домът не е място, а усещане. И че може да носиш България в себе си, без да я чакаш на летището.

А може би истината е проста – не е нужно да се върнеш физически, за да не се изгубиш напълно. Нужно е само да не забравиш откъде си тръгнал и кой си бил, преди животът да ти сложи британския филтър върху очите.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK

Психотерапия на Острова: срам или нужда?

Това е втората статия по темата за менталното здраве, след като предишната предизвика буря от реакции. Под нея имаше десетки коментари — едни казаха, че никога не са изпитвали подобни чувства, други споделиха как са минали точно през онова усещане за буца в гърлото и камък върху гърдите. И това само показва колко дълбоко сме уцелили нещо, за което обикновено се мълчи.

В Англия е нормално да кажеш, че имаш терапевт. В България — още се шепне. Ние не „ходим на терапия“, ние „си траем“. Докато не избухнем. Докато не се срутим. Докато не ни стане все едно.

Много българи тук носят една и съща тишина. Тишина, в която има всичко – вина, страх, самота, претоварване. И я носят като броня, защото така са научени. Да не се оплакват. Да стискат зъби. Да не показват слабост. Само че в този свят на „ще се оправя сам“ – никой не се оправя. Просто се изтощава по-бавно.

В Лондон можеш да намериш терапевт на всеки ъгъл. Но преди да направиш тази крачка, минаваш през най-трудната част – да признаеш пред себе си, че имаш нужда от помощ. Това не е срам. Това е сила. Да говориш, когато всички мълчат. Да плачеш, когато си свикнал да се усмихваш.

Истината е, че повечето от нас не са болни – просто са прегорели. И не защото животът в Англия е лош, а защото тук няма кой да те спре и да каже: „Отпочини си, бе човек“. Всичко е бързо, точно, системно. Но никой не пита как си.

Терапията не е за „лудите“. Тя е за умните. За онези, които не искат да се превърнат в сенки на себе си. В свят, в който всички сме „добре“ в Instagram, психотерапията е може би единственото място, където можеш да си позволиш да не си добре.

И ако някой още мисли, че това е слабост – нека пробва да се изправи пред собствените си страхове. Там няма публика, няма лайкове. Само ти, и тишината, която най-после има кой да чуе.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK

Великобритания 2025: защо все повече българи се връщат обратно – и защо други никога няма да си тръгнат

В един и същи самолет от Лондон за София седят две семейства. Едните са натъпкали целия си живот в четири куфара и се връщат „завинаги“, след десет години в UK. Другите отиват само за седмица ваканция – и не биха се върнали да живеят в България при никакви обстоятелства. И двете решения изглеждат правилни за тези хора. И двете са резултат на един и същи опит – животът като емигрант. Но как е възможно след толкова сходни пътища изборите да са толкова различни?

Истината е, че последните години промениха коренно усещането за живот във Великобритания. След Брекзит цените наемите и сметките се изстреляха нагоре, работата стана по-напрегната и често по-несигурна, а много хора започнаха да се чувстват просто уморени – от стрес, от постоянна борба за пари, от липсата на близки хора около себе си. Немалко българи, които дойдоха с мечтата „да останат за постоянно“, днес тихо събират багажа и се връщат в родината. За някои от тях България вече не изглежда като мястото, от което са избягали, а като шанс да започнат отначало – по-бавно, по-тихо, но с усещане за дом и смисъл.

Но има и друга истина – една огромна част от българите тук нямат никакво намерение да се върнат. Не защото са забравили откъде са, а защото тук са построили живот, който им дава стабилност и перспектива. Децата им растат в система с повече възможности, бизнесите им работят в среда с по-малко бюрокрация, а ежедневието – дори и натоварено – им осигурява чувство за сигурност, което трудно биха получили обратно у дома. За тях България е родина, но Великобритания е дом.

Тези две реалности съществуват паралелно и няма „правилен“ избор. Всеки носи своята истина, своите компромиси и своите приоритети. Един се връща, защото не иска децата му да растат без баба и дядо. Друг остава, защото не иска децата му да растат без бъдеще. Един се прибира, защото му писна да брои паундите до следващия наем. Друг не си тръгва, защото за първи път в живота си не ги брои.

А може би истината е, че емиграцията никога не е само „отиване“ или „връщане“. Тя е процес, в който се търсиш, губиш, намираш и променяш. И понякога решението да се върнеш не е капитулация, а осъзнаване. Също както решението да останеш не е предателство, а избор за бъдеще. И в двата случая няма срам, няма грешка и няма победител – има само различни пътища към едно и също нещо: животът, който смяташ за правилен за теб и за хората, които обичаш.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!

Българин срещу българин: защо в Англия врагът често не е чужденецът, а нашият си

Истината е неприятна, но трябва да я кажем в очите – често най-големият удар, който един българин в Англия получава, не идва от англичанин, не идва от институция или от някакъв „системен проблем“. Идва от свой. От човек, който говори твоя език, идва от същата земя, разбира какво е да тръгнеш от нулата – и точно затова знае къде си уязвим и как да те използва.

Колко пъти си чувал истории като тази: човек пристига в Англия, няма опит, не знае езика, опитва се да разбере какво е HMRC, как се подава декларация, какво е self-employed… И някой му казва: „Спокойно, ще ти помогна. Аз съм счетоводител.“ След това започва списък от обещания – „ще оправим всичко“, „ще ти осигуря най-доброто“, „ще получиш и помощи“ – и когато дойде време за плащане, сумата вече няма нищо общо с обещаното. А услугата? Понякога дори не е извършена както трябва.

В интернет има десетки такива случаи през последните години – хора, които са платили стотици паунди за нещо, което в действителност струва десетина. Други, които са били подвеждани да подпишат документи, които не разбират, или да декларират неща, които не са верни. И когато после им дойдат глоби от HMRC, „счетоводителят“ просто изчезва.

И най-болезненото е, че тези истории не се случват с англичани или пакистанци. Случват се с наши. С хора, които уж „искат да помагат“.

И това не се ограничава само до счетоводители. Има български работодатели, които използват сънародниците си още по-безскрупулно. Наемат хора от по-уязвими общности – хора, които не говорят езика, които се страхуват да се оплакват – и ги карат да работят по 10-12 часа на ден без договор, без осигуровки, а понякога и без заплата. Или плащат по-малко от договореното с оправданието „такъв е бизнесът“. А ако посмееш да потърсиш правата си, отговорът е прост: „Ще намеря друг на твоето място.“

Да, това е реалността. И е тъжно, защото когато дойдеш тук, очакваш подкрепа от своите. Очакваш да се държите един за друг, не да си пречите. А вместо това, понякога най-голямата подлост идва именно от тези, които би трябвало да те разберат най-добре.

Но нека бъдем честни – има и обратната страна. Има и хора, които връщат достойнството на професията и на българската общност. Има счетоводители, които не взимат пари за съвети, които обясняват, показват и дори отказват работа, ако виждат, че клиентът не разбира какво подписва. Те публикуват ясни ценоразписи, обясняват процедурите и работят с прозрачност. С такива хора не се чувстваш „клиент“, а човек, който получава помощ.

Има и работодатели, които дават шанс на хора без език, които ги обучават, осигуряват ги, плащат навреме и ги третират с уважение. Това са хората, които градят не само бизнес, а общност.

Въпросът е – на кои искаме да приличаме?

Защото ако си затваряме очите за лошите практики, те ще продължават. Ако се страхуваме да говорим за измамите, те ще се множат. И ако оправдаваме подлостта само защото „е от наш човек“, ние самите ставаме част от проблема.

Решението не е сложно – то е в прозрачността, в споделянето на опит, в това да си казваме нещата в очите и да не мълчим, когато някой се възползва от слабостта на друг. Не е срамно да питаш. Не е наивно да искаш помощ. Но е престъпление някой да превърне доверието ти в начин за печалба.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!

Защо Лондон остава магнит за българите, въпреки всички трудности?

Брекзит, новите визови режими, ограниченията при получаването на помощи, високите наеми и скъпият транспорт – всичко това би трябвало да откаже хиляди българи да се впускат в приключението, наречено „живот в Лондон“. И все пак градът продължава да бъде магнит. Но защо?

Мечтата за по-добър живот

За много българи Лондон е символ на безкрайни възможности. Тук човек може да започне от нулата и само след няколко години да си стъпи на краката – да изплати дългове, да купи жилище в България или да осигури по-добро бъдеще за децата си. Тази надежда, че трудът се отплаща по-бързо, отколкото у дома, е двигателят, който държи Лондон в мечтите на мнозина.

Градът на мултикултурализма

Лондон е като малък свят – тук се чуват десетки езици на всяка улица, а различните култури се сливат в едно. За българите това е възможност да бъдат част от глобално общество, без да се чувстват „чужденци“. Когато до теб живеят поляци, румънци, индийци, турци и араби, чувството за изолация е по-слабо, отколкото в по-малките британски градове.

Работата – лесна за намиране, трудна за задържане

След Брекзит условията за работа се промениха. Повечето новодошли българи трябва да кандидатстват за виза, а достъпът до социални помощи е силно ограничен. И все пак Лондон продължава да предлага огромен пазар на труда – от строителни обекти и автомивки до хотели, ресторанти и IT компании. Дори работата да не е добре платена, тя все пак осигурява повече доходи, отколкото в България.

Образованието и перспективите за децата

Една от основните причини българите да се установяват в Лондон са възможностите за децата. Английските училища, колежи и университети дават шанс за образование, който мнозина смятат за по-качествен и по-перспективен от този в България. Родители често признават, че жертват собствения си комфорт, за да дадат на децата си бъдеще в Обединеното кралство.

Митът и реалността

Истината е, че Лондон не е лесен град за живот. Високите наеми принуждават много българи да делят стаи с непознати. Работата без договор, на черно и на минимално заплащане е ежедневие за мнозина. А самотата, напрежението и липсата на близки често се оказват по-тежки от финансовите трудности.
И все пак мечтата продължава да живее – защото Лондон е място, където хората вярват, че могат да започнат отначало.

Заключение

Лондон е град на контрасти – едновременно тежък и примамлив. Той отнема много, но дава и възможности, каквито в България трудно могат да се намерят. Именно тази смесица от надежда и изпитания го прави толкова силен магнит за българите, дори години след Брекзит.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!

Какво загубих и какво спечелих от живота в UK – разказва Георги, 36 г.

Не помня точно кога си тръгнах. Помня само, че в автобуса миришеше на пот, а в мен на страх. Не беше емиграция. Беше бягство. От себе си, от дупките в работата, от една заплата, дето стигаше само ако не ядеш и от една родина, която ти бе мащеха. Отидох в Лондон с един сак, 200 паунда и телефон със счупен екран. Първите три години бяха супер трудни. Въртиш се от работа в работа. Работил съм какво ли не – мияч, склад, после строежи, по едно време Uber. Все едно животът ми бе закован на едно място. Времето минаваше между две смени и безкрайно пътуване в метрото. В неделя вечер обикновено мълчах. Не защото нямах какво да кажа, а защото нямаше с кого да говоря.

В началото приятелите още ми пишеха. После те започнаха работа, аз втора смяна. После време нямаше. След това останаха само имената им в Messenger, дето никога не светват зелено. А майка ми… тя си отиде една зима. Аз не можах да си тръгна. Парите не бяха проблем – просто нямаше кой да поеме смените, нямах отпуска, а ако бях изчезнал, квартирата щеше да отиде на вятъра. Не беше честно. Но така беше.

И въпреки всичко, някъде след петата година, нещата започнаха да се променят. Не рязко. Не като по филмите. А като в истинския живот – тихо, почти незабележимо. Започнах да уча – всички знаете за тия прословути студентски заеми. Малко по малко – вечерни курсове, после диплома. Намерих работа, която не мразя. Работя в логистика, но вече не мъкна камани на Кингс Крос за строителна фирма. Мисля. Действам. Имам идея накъде вървя. За първи път усетих, че дните ми не са просто преживяване от смяна до смяна. Че има посока, макар и бавна.

Тук, в UK, никой не ти подарява нищо, но и никой не ти пречи да го постигнеш. Няма „ама кой ти е човекът“, няма „ела утре“. Има – направи, и ще стане. Научих се да не чакам. Научих се да питам. Да настоявам. Да не се срамувам, че говоря с акцент. Да не се отказвам, когато ме гледат с насмешка. Свикнах с отказите. Свикнах с мълчанието. Свикнах да ставам, когато падна. И сега не се чувствам чужд.

Някак между работата и бумащината, срещнах нея. Не я търсих. Просто се появи. После се появи и той – синът ми. Малък, с очи като моите и коса като нейната. И в онзи миг, когато го чух да казва „татко“, разбрах, че съм се върнал. Не в България. В себе си.

Да, понякога още ми липсва Витоша. Миризмата на банички сутрин. Да чуя българска реч в трамвая. Да се ядосвам на задръстване, но да знам, че съм си у дома. Понякога ми се иска просто да седна на тротоара пред блока и да гледам как съседите носят торбите. Но знаеш ли кое не ми липсва? Онова чувство, че не си нужен никъде. Че си просто още един от многото, които не са успели.

Тук, в UK, разбрах, че сам си намираш мястото. Сам си си родина. Сам градиш бъдещето си.

👉 Следете BG VOICE UK за още истински истории и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!

Здравни осигуровки от UK към България: струва ли си цялото главоболие?

Все повече българи във Великобритания се питат: „Да прехвърля ли здравните си осигуровки към България, ако реша да се върна?“ Звучи логично — живял си, работил си, осигурявал си се в UK… защо да не ти се брои това и у нас? На теория – може. На практика – очаквай обиколка по мъките.

Как се прехвърлят осигуровките от Англия към България?
Използва се т.нар. формуляр S1, който се издава от NHS. Служи като доказателство, че си бил здравно осигурен в чужбина. След получаването му, той трябва да бъде предаден в НЗОК (Националната здравноосигурителна каса) в България.
Звучи лесно? Само че:

  • Британската страна не издава S1 автоматично — трябва да се обадиш, да подадеш документи, да чакаш
  • Формулярът идва по обикновена поща, понякога със седмици
  • В България служителите в НЗОК често гледат този документ като паднал от Марс
  • Без постоянен адрес и личен лекар в България, често няма реална полза от самото прехвърляне

Какво печелиш, ако все пак го направиш?

  1. Достъп до държавно здравеопазване в България
  2. Възможност за ТЕЛК
  3. Отстъпки за лекарства по здравна каса
  4. Легално покритие при операции, болничен престой, лечение

Но… само ако реално живееш в страната, защото България и UK не поддържат автоматична синхронизация след Брекзит. А ако се движиш често между двете държави — попадаш в сивата зона: осигурен никъде.

Заслужава ли си?
➡️ Ако си пенсионер, с хронично заболяване, или завинаги се връщаш — да, категорично.
➡️ Ако още не си сигурен дали UK или България е твоето място — по-добре започни на чисто, когато вече си взел твърдо решение.
➡️ Ако разчиташ на частна помощ – може изобщо да не ти потрябва НЗОК.

⚠️ Истината е проста – прехвърлянето може да даде полза, но не без време, нерви и прескачане на институционални препятствия. Въпросът е: има ли за теб реална възвръщаемост?

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални прогнози и новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!

📌 Ако имате нужда от помощ, съвет или насока, включете се в групата ни за БЕЗПЛАТНИ КОНСУЛТАЦИИ

Къде е по-добре: в България или в Англия? Истината, без илюзии

Всеки, който е тръгнал да гради живота си извън България, в един момент стига до въпроса: къде е по-добре? И истината е, че отговорът не е написан в пари, улици или дипломи. Той е написан в самите нас.

Ако си алкохолик в България, ще си алкохолик и в Англия.
Няма значение къде се намираш физически, ако в главата и сърцето си си заседнал на едно място. Проблемите не се решават с адресна регистрация. Ако не си готов да се бориш със себе си, дори най-подреденото общество няма да те измъкне.

Ако не умееш да пестиш пари, няма значение дали си на лира или на лев.
Хората често мислят, че щом заплатата в Англия е по-висока, животът им автоматично ще бъде по-лесен. Но реалността е, че ако харчиш без мярка, и 5000 паунда на месец няма да ти стигнат. Пари не правят хората щастливи – умението да ги управляваш го прави.

Да, в Англия животът е поскъпнал. Но стандартът е все още светлинни години пред България.
След Брекзит и ковид пандемията наемите скочиха, сметките също.
Но дори с всичките трудности, средният работещ в Англия може да си позволи:

  • да плаща наем навреме,
  • да има отопление и топла вода без компромиси,
  • да си позволи поне веднъж годишно почивка,
  • да спестява за пенсия или бъдеще.

Докато в България все по-често виждаме хора, които работят на две места, за да оцелеят, не за да живеят.

Пенсионната система е показателна.
В България, след 40 години трудов стаж, пенсията обикновено е около 700 лева (приблизително 320 паунда).
В Англия, дори при минимален стаж от 10-11 години, можеш да получиш social pension, която е в пъти по-голяма.
Освен това:

  • държавата поема наема ти,
  • имаш намаление на council tax,
  • получаваш помощи за отопление през зимата,
  • и всичко става онлайн или по пощата – без 15-дневни опашки и 30 подписа.

Докато в България – за да получиш нещо, трябва да обикаляш институции с нерви на канап, а накрая пак ти обясняват защо не може.

Така че къде е по-добре? Зависи.

  • Ако търсиш сигурност, спокойствие и система, в която правилата важат за всички – Англия.
  • Ако търсиш близост, познатост и топлина, дори с цената на битки всеки ден – България.

Истинският въпрос е:
Ти какъв живот искаш за себе си? И какво си готов да дадеш в замяна?


А ти как мислиш? Къде усещаш, че можеш да бъдеш истински себе си? Сподели с нас в групата за БЕЗПЛАТНА КОНСУЛТАЦИЯ

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!