Не помня точно кога си тръгнах. Помня само, че в автобуса миришеше на пот, а в мен на страх. Не беше емиграция. Беше бягство. От себе си, от дупките в работата, от една заплата, дето стигаше само ако не ядеш и от една родина, която ти бе мащеха. Отидох в Лондон с един сак, 200 паунда и телефон със счупен екран. Първите три години бяха супер трудни. Въртиш се от работа в работа. Работил съм какво ли не – мияч, склад, после строежи, по едно време Uber. Все едно животът ми бе закован на едно място. Времето минаваше между две смени и безкрайно пътуване в метрото. В неделя вечер обикновено мълчах. Не защото нямах какво да кажа, а защото нямаше с кого да говоря.
В началото приятелите още ми пишеха. После те започнаха работа, аз втора смяна. После време нямаше. След това останаха само имената им в Messenger, дето никога не светват зелено. А майка ми… тя си отиде една зима. Аз не можах да си тръгна. Парите не бяха проблем – просто нямаше кой да поеме смените, нямах отпуска, а ако бях изчезнал, квартирата щеше да отиде на вятъра. Не беше честно. Но така беше.
И въпреки всичко, някъде след петата година, нещата започнаха да се променят. Не рязко. Не като по филмите. А като в истинския живот – тихо, почти незабележимо. Започнах да уча – всички знаете за тия прословути студентски заеми. Малко по малко – вечерни курсове, после диплома. Намерих работа, която не мразя. Работя в логистика, но вече не мъкна камани на Кингс Крос за строителна фирма. Мисля. Действам. Имам идея накъде вървя. За първи път усетих, че дните ми не са просто преживяване от смяна до смяна. Че има посока, макар и бавна.
Тук, в UK, никой не ти подарява нищо, но и никой не ти пречи да го постигнеш. Няма „ама кой ти е човекът“, няма „ела утре“. Има – направи, и ще стане. Научих се да не чакам. Научих се да питам. Да настоявам. Да не се срамувам, че говоря с акцент. Да не се отказвам, когато ме гледат с насмешка. Свикнах с отказите. Свикнах с мълчанието. Свикнах да ставам, когато падна. И сега не се чувствам чужд.
Някак между работата и бумащината, срещнах нея. Не я търсих. Просто се появи. После се появи и той – синът ми. Малък, с очи като моите и коса като нейната. И в онзи миг, когато го чух да казва „татко“, разбрах, че съм се върнал. Не в България. В себе си.
Да, понякога още ми липсва Витоша. Миризмата на банички сутрин. Да чуя българска реч в трамвая. Да се ядосвам на задръстване, но да знам, че съм си у дома. Понякога ми се иска просто да седна на тротоара пред блока и да гледам как съседите носят торбите. Но знаеш ли кое не ми липсва? Онова чувство, че не си нужен никъде. Че си просто още един от многото, които не са успели.
Тук, в UK, разбрах, че сам си намираш мястото. Сам си си родина. Сам градиш бъдещето си.
👉 Следете BG VOICE UK за още истински истории и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!
