Какво загубих и какво спечелих от живота в UK – разказва Георги, 36 г.

Не помня точно кога си тръгнах. Помня само, че в автобуса миришеше на пот, а в мен на страх. Не беше емиграция. Беше бягство. От себе си, от дупките в работата, от една заплата, дето стигаше само ако не ядеш и от една родина, която ти бе мащеха. Отидох в Лондон с един сак, 200 паунда и телефон със счупен екран. Първите три години бяха супер трудни. Въртиш се от работа в работа. Работил съм какво ли не – мияч, склад, после строежи, по едно време Uber. Все едно животът ми бе закован на едно място. Времето минаваше между две смени и безкрайно пътуване в метрото. В неделя вечер обикновено мълчах. Не защото нямах какво да кажа, а защото нямаше с кого да говоря.

В началото приятелите още ми пишеха. После те започнаха работа, аз втора смяна. После време нямаше. След това останаха само имената им в Messenger, дето никога не светват зелено. А майка ми… тя си отиде една зима. Аз не можах да си тръгна. Парите не бяха проблем – просто нямаше кой да поеме смените, нямах отпуска, а ако бях изчезнал, квартирата щеше да отиде на вятъра. Не беше честно. Но така беше.

И въпреки всичко, някъде след петата година, нещата започнаха да се променят. Не рязко. Не като по филмите. А като в истинския живот – тихо, почти незабележимо. Започнах да уча – всички знаете за тия прословути студентски заеми. Малко по малко – вечерни курсове, после диплома. Намерих работа, която не мразя. Работя в логистика, но вече не мъкна камани на Кингс Крос за строителна фирма. Мисля. Действам. Имам идея накъде вървя. За първи път усетих, че дните ми не са просто преживяване от смяна до смяна. Че има посока, макар и бавна.

Тук, в UK, никой не ти подарява нищо, но и никой не ти пречи да го постигнеш. Няма „ама кой ти е човекът“, няма „ела утре“. Има – направи, и ще стане. Научих се да не чакам. Научих се да питам. Да настоявам. Да не се срамувам, че говоря с акцент. Да не се отказвам, когато ме гледат с насмешка. Свикнах с отказите. Свикнах с мълчанието. Свикнах да ставам, когато падна. И сега не се чувствам чужд.

Някак между работата и бумащината, срещнах нея. Не я търсих. Просто се появи. После се появи и той – синът ми. Малък, с очи като моите и коса като нейната. И в онзи миг, когато го чух да казва „татко“, разбрах, че съм се върнал. Не в България. В себе си.

Да, понякога още ми липсва Витоша. Миризмата на банички сутрин. Да чуя българска реч в трамвая. Да се ядосвам на задръстване, но да знам, че съм си у дома. Понякога ми се иска просто да седна на тротоара пред блока и да гледам как съседите носят торбите. Но знаеш ли кое не ми липсва? Онова чувство, че не си нужен никъде. Че си просто още един от многото, които не са успели.

Тук, в UK, разбрах, че сам си намираш мястото. Сам си си родина. Сам градиш бъдещето си.

👉 Следете BG VOICE UK за още истински истории и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!

Дължиш ли наем на мама и тате? Или обратно – кой на кого дължи?

Животът на Острова не прощава. Всичко е пари. Всичко е сметка. И когато наемът надхвърля £1,500 за тристаен в Лондон, а работиш за £11.50 на час, започваш да гледаш детето си не само като дете, а и като потенциален съквартирант. И тук започва тихият дебат – трябва ли непълнолетните ни деца да участват в „плащането“ на семейния живот, и ако да – как?

Много българи на Острова живеят с убеждението, че децата им „трябва да знаят какво струва живота“. Да не се разглезват. Да работят още на 15. Да си плащат телефона. Да допринасят. Особено когато семейството живее в собствена къща с ипотека или наем.

Някои родители го наричат „възпитание“, други – „оцеляване“.

Скритата реалност в българските кухни

Поговори с десет български семейства и ще чуеш десет различни истории:

– „На 17 е, учи, ама и работи в Subway. Давам му да си държи парите, но той сам реши да дава по £100 за сметките.“

– „Аз му казах – като искаш PlayStation 5, започни работа. Няма мърдане. Като живееш у дома – помагаш.“

– „Аз не искам да взимам от децата. Не сме се били тук в чужбина, за да товарим децата си с нашите битки.“

Но има и такива, които директно поставят „наем“ – £200, £300, £400 на месец. И обясняват, че това ги учи на отговорност. На практика – децата работят, живеят у дома, но се чувстват като гости. Понякога дори – като данъкоплатци в собствената си стая.

Имигрантският нюанс: не сме британци, не сме и туристи

За разлика от британските семейства, при нас – имигрантите – често няма баба с наследствена къща, няма trust fund, няма лесни пари. При нас всичко е изработено. С пот и с гърч. И някои от нас предават този модел надолу – към децата. С идеята, че „няма кой друг да ни помогне“.

И все пак… къде е границата между възпитание и натиск?

Може ли едно 16-годишно дете да учи, да работи и да плаща сметки – без това да го изтощи психически? Или го хвърляме в реалността, както някога нас ни хвърлиха?

А истината?

Истината е проста: не става въпрос за пари, а за принцип.

Ако учиш детето си да помага – чудесно. Ако го принуждаваш да ти дава пари, за да остане у дома – това не е възпитание. Това е липса на система, липса на разговор и понякога липса на посока.

Защото, ако едно дете не може да си позволи детство в чужбина, какъв точно е смисълът да живее в „по-добра държава“?

Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!