българи в чужбина

Колко струва да се върнеш?

октомври 14, 2025 (updated октомври 14, 2025) Published by BGVOICE

Да се върнеш в България не е въпрос на билет. Не е и на пари. Това е въпрос на състояние. На умора, на надежда, на страх. Защото онези, които някога тръгнаха „само за малко“, сега се чудят не дали искат да се върнат – а дали още има място за тях там.

Минават години. Сменяш адреси, работа, телефони. Имаш National Insurance, но нямаш квартал. Имаш доход, но не и време. Имаш сигурност, но си загубил лекотата. И някъде в цялата тази британска подреденост започваш да си задаваш въпроса – колко би струвало да се върнеш? Не като цена на билет, а като цена на живота, който си построил тук.

Според българското правителство, отговорът е ясен – около 5000 евро, или близо 10 000 лева. Толкова дават на желаещите да се върнат по програмите за „реинтеграция“. Само че идва с един тон условия, формуляри и обещания, които звучат така, сякаш някой в министерството никога не е напускал квартала си. Защото връщането не се мери в евро, а в усещане – в това дали имаш къде да се прибереш, и дали някой изобщо те чака.

Защото ако се върнеш, ще се наложи да започнеш пак от нулата. Да чуеш “тук не е като там”. Да гледаш старите си приятели, които те гледат като чужденец. Да се сблъскаш с бюрокрацията, с липсата на уважение, с усещането, че не си нито тук, нито там.

И тогава разбираш, че “да се върнеш” вече не е географско движение, а вътрешен процес. Връщаш се, когато спреш да гониш нещо. Когато приемеш, че домът не е място, а усещане. И че може да носиш България в себе си, без да я чакаш на летището.

А може би истината е проста – не е нужно да се върнеш физически, за да не се изгубиш напълно. Нужно е само да не забравиш откъде си тръгнал и кой си бил, преди животът да ти сложи британския филтър върху очите.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK

Психотерапия на Острова: срам или нужда?

октомври 14, 2025 (updated октомври 14, 2025) Published by BGVOICE

Това е втората статия по темата за менталното здраве, след като предишната предизвика буря от реакции. Под нея имаше десетки коментари — едни казаха, че никога не са изпитвали подобни чувства, други споделиха как са минали точно през онова усещане за буца в гърлото и камък върху гърдите. И това само показва колко дълбоко сме уцелили нещо, за което обикновено се мълчи.

В Англия е нормално да кажеш, че имаш терапевт. В България — още се шепне. Ние не „ходим на терапия“, ние „си траем“. Докато не избухнем. Докато не се срутим. Докато не ни стане все едно.

Много българи тук носят една и съща тишина. Тишина, в която има всичко – вина, страх, самота, претоварване. И я носят като броня, защото така са научени. Да не се оплакват. Да стискат зъби. Да не показват слабост. Само че в този свят на „ще се оправя сам“ – никой не се оправя. Просто се изтощава по-бавно.

В Лондон можеш да намериш терапевт на всеки ъгъл. Но преди да направиш тази крачка, минаваш през най-трудната част – да признаеш пред себе си, че имаш нужда от помощ. Това не е срам. Това е сила. Да говориш, когато всички мълчат. Да плачеш, когато си свикнал да се усмихваш.

Истината е, че повечето от нас не са болни – просто са прегорели. И не защото животът в Англия е лош, а защото тук няма кой да те спре и да каже: „Отпочини си, бе човек“. Всичко е бързо, точно, системно. Но никой не пита как си.

Терапията не е за „лудите“. Тя е за умните. За онези, които не искат да се превърнат в сенки на себе си. В свят, в който всички сме „добре“ в Instagram, психотерапията е може би единственото място, където можеш да си позволиш да не си добре.

И ако някой още мисли, че това е слабост – нека пробва да се изправи пред собствените си страхове. Там няма публика, няма лайкове. Само ти, и тишината, която най-после има кой да чуе.

420 българи се върнали за 24 часа – или поне така твърдят от Министерството на труда и социалната политика

септември 23, 2025 (updated септември 23, 2025) Published by BGVOICEUK

Министерството на труда и социалната политика обяви с патос, че проектът „Избирам България“ е върнал за първия ден цели 420 сънародници. Да, точно така – четиристотин и двадесет души, които за 24 часа са се решили, че животът в чужбина вече не струва, а родната земя ги призовава с… социални бонуси.

Министър Гуцанов обясни, че програмата е насочена към работещите ни сънародници, които ще получат помощ за преместване на покъщнина до 10 000 лева, съдействие при намиране на работа, подкрепа за квартира и дори курсове по български език за семействата, които не го владеят. След половин година се предвижда 30% от шест средни работни заплати за сектора, а след една година – половината от тези шест средни заплати.

И тук идва интересната част: средната заплата в България за някои сектори е около 2 500 лева. Значи, ако се върнеш, работиш здраво, издържиш с мъки поне една година и се препънеш през всички бюрократични стъпки, ще получиш някакви си 5 000 лева бонус. За цялата година. След тон мъки и преместване, стрес, адаптация към българската действителност и шест месеца минимален срок за работа.

Въпросът, който не се задава на пресконференциите, е: наистина ли има хора, които доброволно ще се зарежат за живот в чужбина и комфорт, за да идат да „помогнат на родината“ срещу 5 000 лева бонус за година? Или Министерството е успяло да активира някаква магическа машина за пране на пари, която оживява умрели души и ги брои като „върнали се“?

Представете си сцената: някой си носи куфарите с покъщнина от чужбина, плаща самолетни билети, организира транспорт, търси квартира, работи минимум шест месеца, преодолява шок от бюрокрацията, и накрая получава символичния бонус. Всичко това за 5 000 лева. Голяма награда за геройство, ако питате нас.

Междувременно статистиката вече е в медиите: 420 завърнали се. Това е чудесно за цифрите, но за реалността остава въпросът: наистина ли някой от тези хора ще издържи на теста „България 2025“ и ще се адаптира към всичко, което включва родната действителност – мъки, бюрокрация и ежедневни предизвикателства – за да вземе някакви 5 000 лева?

Иронията тук е на пълни обороти. Докато министърът говори за демографска криза и липса на работна ръка, някои от тези „герои“ сигурно вече броят дните до следващото бягство в чужбина, където 2 500 евро месечно не са съпоставими с 5 000 лева годишно.

Така че остава отворен въпросът: наистина ли има глупаци, които се връщат за символични бонуси, или статистиката е малко „магическа“, а социалното министерство просто обича да брои всяка душа – жива или „умряла“ – като завърнала се?

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!

Истории на българи: Втората младост – пенсионери започват нов живот в Лондон

август 21, 2025 (updated август 21, 2025) Published by BGVOICEUK

„На нашите години човек очаква спокойствие, а не ново начало. Аз бях на 57, Георги на 62, когато децата ни казаха: „Елате при нас в Лондон, тук ще е по-добре, ще помагате за внуците, а ние ще се грижим за вас.“ Честно казано, страх ни беше. Цял живот в Пловдив, познати лица, улиците, на които сме израснали… и изведнъж – чужда държава, нов език, нов живот. Но тогава в България положението беше тежко – работихме, а парите не стигаха. Сметки, лекарства, помощи – всичко изяждаше малкото, което получавахме. Затова решихме да тръгнем.“

Така започва историята на Снежана и Георги, които преди осем години напускат дома си и идват в Лондон с два куфара надежда. Мислели са, че ще намерят спокойствие. Намерили са борба.

Децата им вече живеели в покрайнините на Лондон, в Barking, и имали своя наета къща. Посрещнали ги с усмивка, но и с предупреждението: „Лондон не е лесен. Ще трябва да работите.“ Първите седмици били като студен душ. Нов език, нови правила, нов ритъм. Георги, свикнал да работи с ръцете си, започнал работа като лейбър на строеж в централната част на Лондон. „Първия ден ме сложиха да мета подовете, да чистя след майсторите, да нося тежки материали и да зареждам етажите. На тази възраст е трудно – гърбът боли, коленете отказват, но избор нямаш. Всеки ден пътувах почти час и половина в едната посока и вечер се прибирах едва държейки се на краката си.“

Снежана започнала работа като чистачка на къщи в районите около Dagenham. Работата не била лека, но била по-близо и можела да се връща по-рано, за да помага с внуците. „Помня първите седмици – плачех почти всяка вечер“, споделя тя. „Не защото ме беше срам, а защото не можех да повярвам, че след 30 години труд в България, на 57 години започвам всичко от нулата.“

Имало моменти, в които Снежана искала да се върне. Казвала на Георги: „Не издържам вече, това не е място за нас.“ А той само въздишал: „Снежи, и да се върнем, какво ни чака там? Празен апартамент, сметки и същата борба. Децата са тук. Нямаме избор.“

Минали години – тежки, изтощителни, но и градивни. Георги свикнал със строежите, вече го познавали като човек, на когото може да се разчита. Снежана изграждала мрежа от клиенти и започнала да чисти по-добри домове за по-добро заплащане. Постепенно научили основен английски, свикнали със системата, научили се да се оправят сами.

Днес, осем години по-късно, животът вече изглежда различно. Децата имат собствен дом, внуците говорят свободно английски, а Снежана и Георги получават минимална английска пенсия, която макар и скромна, им дава спокойствие. „Сега можем да си поемем въздух“, казва Георги. „Все още работим от време на време, но не защото трябва, а защото искаме.“

Снежана признава: „Все още ми липсва България – липсват ми улиците, хората, миризмата на липите… но когато гледам внуците как растат тук, знам, че направихме правилния избор. Втората младост не е почивка. Втората младост е борба. Но борба, която тук има смисъл.“

Историята на Снежана и Георги е историята на стотици български семейства, които идват в Лондон на възраст, когато другите чакат спокойствие, и започват всичко отначало. Животът тук не е лесен. Лондон взима много, но ако имаш сили да устоиш, ти дава шанс – дори когато всички мислят, че за ново начало е късно.

А ние в BGVOICEUK вярваме, че всяка история има значение. Тази рубрика е създадена, за да разказваме истинските пътища на българите във Великобритания – успехите, разочарованията, мечтите и битките. Ако и ти искаш да споделиш своята история, свържи се с нас. Нека заедно покажем какво означава да започнеш нов живот далеч от дома.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK

5 000 евро за връщане в България? Или просто още един удобен начин за усвояване на 66 милиона?

август 7, 2025 (updated август 7, 2025) Published by BGVOICEUK

На пръв поглед изглежда примамливо – държавата ще ти даде до 5000 евро, за да се върнеш от чужбина, да си преместиш покъщнината и да започнеш работа в България. Прекрасно, нали? Само че, когато изстържеш PR блясъка от повърхността, остава един тежък въпрос:
А реално колко българи, които работят за 3000–5000 евро в чужбина, ще се върнат в България за 5000 евро еднократна помощ?

Познай от три пъти: никакви.

Реалността зад лъскавото заглавие

Новата програма „Избирам България“, с бюджет от 66,5 милиона лева, уж цели да върне българите от чужбина. Държавата се ангажира да покрива:

до 5000 лв. за транспорт на покъщнина (с фактура)
добавка за настаняване до 406 лв. месечно
транспорт до работа (между 2 и 7 лв. на ден)
бонуси към заплатата до 50% от 6 средни работни заплати – при условие, че останеш на работа поне година

Но нека сметнем. Средната работна заплата в България е около 2000 лв. бруто, т.е. 6 заплати са 12 000 лв. ⇒ 50% = 6000 лв. за година или по 500 лв. на месец.
Прибавяме 400 лв. за наем, 140 лв. транспорт… и така наречената „помощ“ е реално по-малко от 1000 лв. месечно – и то ако си абсолютно изпълнителен и съвестен.

Кой реално ще се върне?

Нека бъдем честни – нито лекар от Германия, нито програмист от Амстердам, нито строител от Копенхаген ще зарежат живота си там заради еднократна помощ. Дори обратното – ще се почувстват унизени, че някой се опитва да ги купи евтино, вместо да им осигури реална инфраструктура, заплати и здравеопазване в родината.

Истинският таргет на програмата са:

безработни и неактивни хора с адресна регистрация в чужбина (но реално често в България)
хора, които могат фиктивно да декларират, че са живели в чужбина последните 12 от 18 месеца
фирми и посредници, които ще се „грижат“ за преместването, квартирата и обучението

Идеален сценарий за „усвояване“

Създава се транспортна фирма, която издава фактури за „пренасяне на покъщнина от Испания“
Наемодател подава фиктивен договор за настаняване – 406 лв. се изплащат редовно
Назначават те на работа в свързана фирма – с ниска заетост, но висока фиктивна заплата
След 6 месеца – бонус от държавата, след 12 месеца – още по-голям бонус
След това „служителят“ напуска и схемата се рестартира с друг

Това ли е идеята? Да храним паразитна система, вместо да изградим истинска?

Пример от практиката

През 2022 г., по сходна програма за „подпомагане на млади семейства“ в Северозападна България, бяха отчетени 30 нови заети, от които:

14 са били назначени във фирми, регистрирани само месец преди програмата
6 от тях вече не живеят в България
а трима от работодателите са със същия адрес – в село с 200 жители

И ако това не е картинка от новата схема, не знам кое е.

Българинът не се връща с пари – връща се с доверие.
Не иска 5 хиляди евро. Иска:

да има нормално здравеопазване, без да умира на стълбите пред болницата
да не го блъскат мутри на пътя, безнаказано
да има спокойствие, а не омраза, корупция и унижения

А за това трябват не пари от Европа, а реформи. А те са последното, което правят хората, които най-много говорят за „връщане“.

Заключение: Прекрасна схема… ако искаш да усвоиш едни милиони

Програмата „Избирам България“ звучи чудесно на хартия, но не решава нито един реален проблем на българите в чужбина. Единственото, което прави, е да открие нова хранилка за „правилните“ хора – тези, които умеят да пишат проекти, да издават фактури и да намират безработни статисти за схемата.

Истинският българин се връща не за 5000 евро, а когато повярва, че има за какво да се върне.

Етикет: българи в чужбина