Колко от вас ще се приберат за Коледа… и колко ще останат тук?

Към средата на октомври вече започва онази позната треска – разговорите кой ще се прибира за празниците, кой няма да може, и кой просто още не знае. Тези въпроси витаят навсякъде – в групите, на работа, дори по телефона, когато чуеш онова „ще си дойдеш ли тая година?“.
И тогава започва сметката. Не на дните, а на билетите.

В началото на декември все още можеш да хванеш нещо изгодно – по 40, 50, понякога 70 паунда за полет до София, Пловдив или Варна. Но след 15 декември, цените се изстрелват нагоре като фойерверки – 150, 180, дори 200 паунда за еднопосочен билет не са рядкост. А ако закъснееш, може да няма места дори за стоящи.
Мнозина вече са се научили – който мисли да се прибира, купува билет още в края на октомври.

После идва другата дилема – връщането. В началото на януари билетите за обратно към Лондон или Манчестър често са също толкова солени. Но има хитрост – с едно прекачване в Рим, Милано или Виена, цената може да падне с почти 50%. Малко по-дълго, но понякога си струва.

И въпреки всичко това – хората пак се прибират. Защото онова чувство, когато стъпиш на летището в София и усетиш мириса на баница, смесен с керосин и студен въздух, не се купува с пари.
А други остават – защото тук вече имат дом, приятели, деца, работа. И защото понякога е по-спокойно да посрещнеш празниците тихо, без опашки и без летища.

Истината е, че няма „правилно“. Нито „по-българско“.
Да се прибереш не означава непременно, че си останал същият.
Да останеш не значи, че си забравил откъде си.

Коледа и Нова година са просто повод – да си дадем сметка кой е домът ни днес. За някои това е България, за други – Англия. А за трети – мястото, където имат с кого да си кажат „Наздраве“.

А вие? Ще се приберете ли за празниците, или ще посрещнете Коледа на Острова?

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!

Колко струва да се върнеш?

Да се върнеш в България не е въпрос на билет. Не е и на пари. Това е въпрос на състояние. На умора, на надежда, на страх. Защото онези, които някога тръгнаха „само за малко“, сега се чудят не дали искат да се върнат – а дали още има място за тях там.

Минават години. Сменяш адреси, работа, телефони. Имаш National Insurance, но нямаш квартал. Имаш доход, но не и време. Имаш сигурност, но си загубил лекотата. И някъде в цялата тази британска подреденост започваш да си задаваш въпроса – колко би струвало да се върнеш? Не като цена на билет, а като цена на живота, който си построил тук.

Според българското правителство, отговорът е ясен – около 5000 евро, или близо 10 000 лева. Толкова дават на желаещите да се върнат по програмите за „реинтеграция“. Само че идва с един тон условия, формуляри и обещания, които звучат така, сякаш някой в министерството никога не е напускал квартала си. Защото връщането не се мери в евро, а в усещане – в това дали имаш къде да се прибереш, и дали някой изобщо те чака.

Защото ако се върнеш, ще се наложи да започнеш пак от нулата. Да чуеш “тук не е като там”. Да гледаш старите си приятели, които те гледат като чужденец. Да се сблъскаш с бюрокрацията, с липсата на уважение, с усещането, че не си нито тук, нито там.

И тогава разбираш, че “да се върнеш” вече не е географско движение, а вътрешен процес. Връщаш се, когато спреш да гониш нещо. Когато приемеш, че домът не е място, а усещане. И че може да носиш България в себе си, без да я чакаш на летището.

А може би истината е проста – не е нужно да се върнеш физически, за да не се изгубиш напълно. Нужно е само да не забравиш откъде си тръгнал и кой си бил, преди животът да ти сложи британския филтър върху очите.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK

Между чай и хоро – как българите във Великобритания пазят корените си

Тихо и без шум, една нова вълна от българи продължава да се утвърждава из цяла Великобритания. Не с фанфари, не с големи думи, а с постоянство и работа. Българите тук все по-често намират начин да пазят езика, традициите и обичта си към родното, независимо колко далеч са от България.

Който е бил на фестивала “Кеймбридж пее и танцува”, знае за какво става дума. Там, насред английските поля, се чуват гайди, хора и детски смях. Хора от всякакви краища на страната идват, не само за да гледат, а за да се почувстват част от нещо свое. Няма политика, няма съревнование – има belonging. Една тиха гордост, че българското още диша.

Същото се случва и в неделните училища. Те не са просто класни стаи – те са мост между поколенията. От години десетки учители отделят личното си време, за да учат децата ни на езика, на който са говорили бабите и дядовците им. Да пишат на кирилица, да рецитират Ботев, да знаят защо 24 май не е просто “още един ден в календара”. Всяка събота и неделя из цяла Великобритания, в малки зали и училищни стаи, се пази нещо много по-голямо от учебен материал – паметта за това кои сме.

Тази нова българска вълна не се мери в брой събития, а в смисъл. В българския хляб, който някой пече в Манчестър и носи на съседите си. В танцовите състави, които събират хора след работа, просто за да усетят пак онзи ритъм от детството. В родителите, които не забравят да кажат на децата си “добро утро” на български.

Великобритания може да е дом на стотици хиляди българи, но зад всяка цифра стои история. История на оцеляване, на труд, на адаптация и на непримиримост. И точно това прави нашата общност жива – не големите думи, а малките жестове.

И когато чуеш гайдата в Кеймбридж или детски глас да казва “обичам България” с британски акцент, разбираш, че не всичко е изгубено. Напротив – българското просто се е научило да живее на повече от едно място.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK

Великобритания 2025: защо все повече българи се връщат обратно – и защо други никога няма да си тръгнат

В един и същи самолет от Лондон за София седят две семейства. Едните са натъпкали целия си живот в четири куфара и се връщат „завинаги“, след десет години в UK. Другите отиват само за седмица ваканция – и не биха се върнали да живеят в България при никакви обстоятелства. И двете решения изглеждат правилни за тези хора. И двете са резултат на един и същи опит – животът като емигрант. Но как е възможно след толкова сходни пътища изборите да са толкова различни?

Истината е, че последните години промениха коренно усещането за живот във Великобритания. След Брекзит цените наемите и сметките се изстреляха нагоре, работата стана по-напрегната и често по-несигурна, а много хора започнаха да се чувстват просто уморени – от стрес, от постоянна борба за пари, от липсата на близки хора около себе си. Немалко българи, които дойдоха с мечтата „да останат за постоянно“, днес тихо събират багажа и се връщат в родината. За някои от тях България вече не изглежда като мястото, от което са избягали, а като шанс да започнат отначало – по-бавно, по-тихо, но с усещане за дом и смисъл.

Но има и друга истина – една огромна част от българите тук нямат никакво намерение да се върнат. Не защото са забравили откъде са, а защото тук са построили живот, който им дава стабилност и перспектива. Децата им растат в система с повече възможности, бизнесите им работят в среда с по-малко бюрокрация, а ежедневието – дори и натоварено – им осигурява чувство за сигурност, което трудно биха получили обратно у дома. За тях България е родина, но Великобритания е дом.

Тези две реалности съществуват паралелно и няма „правилен“ избор. Всеки носи своята истина, своите компромиси и своите приоритети. Един се връща, защото не иска децата му да растат без баба и дядо. Друг остава, защото не иска децата му да растат без бъдеще. Един се прибира, защото му писна да брои паундите до следващия наем. Друг не си тръгва, защото за първи път в живота си не ги брои.

А може би истината е, че емиграцията никога не е само „отиване“ или „връщане“. Тя е процес, в който се търсиш, губиш, намираш и променяш. И понякога решението да се върнеш не е капитулация, а осъзнаване. Също както решението да останеш не е предателство, а избор за бъдеще. И в двата случая няма срам, няма грешка и няма победител – има само различни пътища към едно и също нещо: животът, който смяташ за правилен за теб и за хората, които обичаш.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!

Settled и Pre-Settled статус: как да ги запазиш и кога може да ги загубиш

Тази тема е една от най-важните и същевременно най-пренебрегваните от хората, които живеят във Великобритания. Хиляди българи с settled или pre-settled статус дори не подозират, че могат да го загубят – и то понякога без предупреждение. В тази статия ще ти кажа не само как се запазва статутът ти, но и какви грешки могат да ти струват правото да живееш тук.

След Брекзит, EU Settlement Scheme беше начинът гражданите на ЕС и техните семейства да запазят правото си да живеят и работят във Великобритания. Има два вида статут – pre-settled (временен) и settled (постоянен), и двата идват със своите правила и условия.

Pre-settled статусът се дава на хора, които не са живели във Великобритания поне 5 години. Той е валиден обикновено за 5 години, през които трябва да продължиш да живееш постоянно в страната, за да можеш след това да кандидатстваш за settled статус. Най-честата грешка, която води до загубата му, е дългото отсъствие. Ако отсъстваш от Обединеното кралство повече от 6 месеца в рамките на 12 месеца, рискуваш статутът ти да бъде отменен. Единственото изключение е при сериозна причина – например болест, бременност, служебна командировка – но и тогава има лимит: максимум 12 месеца.

Settled статусът е постоянен, но не е вечен. Ако напуснеш Великобритания за повече от 5 последователни години, той също може да бъде анулиран. Това означава, че дори и след като си получил статута, не можеш просто да заминеш и след години да се върнеш като нищо. В очите на Home Office това означава, че вече не си „установен жител“.

Има и други, по-малко известни причини за загуба на статута. Например, ако подадеш невярна информация при кандидатстването или ако си извършил сериозно престъпление, Home Office има право да го отнеме. Някои хора губят статута си и защото не актуализират данните си – промяна на паспорт, адрес или имейл – и така пропускат важни известия от властите.

Как да го запазиш? Най-важното е да докажеш „непрекъснато пребиваване“. Това включва неща като наемни договори, payslip-и, сметки за ток и газ, GP регистрация – всичко, което показва, че живееш и работиш тук реално. Не чакай Home Office да поиска доказателства – пази ги и ги обновявай. Ако имаш pre-settled статус, провери дали трябва автоматично да бъде удължен (от 2023 някои получават автоматично удължаване) или дали е време да подадеш за settled – не пропускай този срок.

С други думи, този документ не е просто „хартийка“. Той е твоята гаранция, че можеш да работиш, да учиш, да получаваш помощи и здравни услуги в Обединеното кралство. И ако го загубиш – дори по небрежност – връщането обратно в системата е почти невъзможно.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!

Истории на българи: Втората младост – пенсионери започват нов живот в Лондон

„На нашите години човек очаква спокойствие, а не ново начало. Аз бях на 57, Георги на 62, когато децата ни казаха: „Елате при нас в Лондон, тук ще е по-добре, ще помагате за внуците, а ние ще се грижим за вас.“ Честно казано, страх ни беше. Цял живот в Пловдив, познати лица, улиците, на които сме израснали… и изведнъж – чужда държава, нов език, нов живот. Но тогава в България положението беше тежко – работихме, а парите не стигаха. Сметки, лекарства, помощи – всичко изяждаше малкото, което получавахме. Затова решихме да тръгнем.“

Така започва историята на Снежана и Георги, които преди осем години напускат дома си и идват в Лондон с два куфара надежда. Мислели са, че ще намерят спокойствие. Намерили са борба.

Децата им вече живеели в покрайнините на Лондон, в Barking, и имали своя наета къща. Посрещнали ги с усмивка, но и с предупреждението: „Лондон не е лесен. Ще трябва да работите.“ Първите седмици били като студен душ. Нов език, нови правила, нов ритъм. Георги, свикнал да работи с ръцете си, започнал работа като лейбър на строеж в централната част на Лондон. „Първия ден ме сложиха да мета подовете, да чистя след майсторите, да нося тежки материали и да зареждам етажите. На тази възраст е трудно – гърбът боли, коленете отказват, но избор нямаш. Всеки ден пътувах почти час и половина в едната посока и вечер се прибирах едва държейки се на краката си.“

Снежана започнала работа като чистачка на къщи в районите около Dagenham. Работата не била лека, но била по-близо и можела да се връща по-рано, за да помага с внуците. „Помня първите седмици – плачех почти всяка вечер“, споделя тя. „Не защото ме беше срам, а защото не можех да повярвам, че след 30 години труд в България, на 57 години започвам всичко от нулата.“

Имало моменти, в които Снежана искала да се върне. Казвала на Георги: „Не издържам вече, това не е място за нас.“ А той само въздишал: „Снежи, и да се върнем, какво ни чака там? Празен апартамент, сметки и същата борба. Децата са тук. Нямаме избор.“

Минали години – тежки, изтощителни, но и градивни. Георги свикнал със строежите, вече го познавали като човек, на когото може да се разчита. Снежана изграждала мрежа от клиенти и започнала да чисти по-добри домове за по-добро заплащане. Постепенно научили основен английски, свикнали със системата, научили се да се оправят сами.

Днес, осем години по-късно, животът вече изглежда различно. Децата имат собствен дом, внуците говорят свободно английски, а Снежана и Георги получават минимална английска пенсия, която макар и скромна, им дава спокойствие. „Сега можем да си поемем въздух“, казва Георги. „Все още работим от време на време, но не защото трябва, а защото искаме.“

Снежана признава: „Все още ми липсва България – липсват ми улиците, хората, миризмата на липите… но когато гледам внуците как растат тук, знам, че направихме правилния избор. Втората младост не е почивка. Втората младост е борба. Но борба, която тук има смисъл.“

Историята на Снежана и Георги е историята на стотици български семейства, които идват в Лондон на възраст, когато другите чакат спокойствие, и започват всичко отначало. Животът тук не е лесен. Лондон взима много, но ако имаш сили да устоиш, ти дава шанс – дори когато всички мислят, че за ново начало е късно.

А ние в BGVOICEUK вярваме, че всяка история има значение. Тази рубрика е създадена, за да разказваме истинските пътища на българите във Великобритания – успехите, разочарованията, мечтите и битките. Ако и ти искаш да споделиш своята история, свържи се с нас. Нека заедно покажем какво означава да започнеш нов живот далеч от дома.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK

Истории на българи: Защо избрах Лондон, а не да се върна в България?

Всеки от нас има своята причина да напусне България. Някой тръгва заради по-добра работа, друг – заради семейството си, трети – просто заради усещането, че „там има повече възможности“. Но Лондон е особена спирка. Той не е просто град. Той е комбинация от хаос, скорост, самота и възможности. Лондон те променя, изстисква те, но и те учи да оцеляваш.

Историите са различни, но често започват еднакво – с куфар в ръка и надежда, че тук ще е по-добре. После идват първите студени сутрини, дългите смени, безкрайните сметки, натоварените влакове и вечерите, в които заспиваш от умора. И тогава идва дилемата: да се върна ли… или да остана?

Много българи признават, че Лондон им е дал финансова стабилност, нови приятелства, различен начин на мислене. Тук имаш шанс да успееш, ако работиш здраво. Но Лондон взима своята цена – по-малко време за семейството, повече самота, живот в град, който никога не спира. И все пак повечето избират да останат. Защото, колкото и да е трудно, възможностите тук са повече, а в България… просто няма кой да ти ги даде.

Парадоксът е, че имаме собствена общност тук, но често сме разделени. Имаме групи, училища, културни събития, но сякаш предпочитаме да се затваряме в себе си.

И тук започва историята на Екатерина Колева.
„Заминах за Лондон преди осем години. До ден днешен помня онази нощ преди полета – апартаментът беше тих, куфарите подредени, а аз седях на пода и гледах празните стени. Мъжът ми вече не беше до мен. Загубих го внезапно година по-рано – инфаркт. Бях останала сама с двете ни деца, които тогава бяха едва на пет и осем години. Живеехме в София, а родителите ми – в Русе. Не бях продала апартамента, но той не беше наш – плащахме наем, защото чакахме общинско жилище, което така и не дойде.

Когато реших да замина, изпратих децата при родителите си в Русе. Казах си, че ще отида за няколко месеца, ще поработя, ще спестя, ще се върна. Мислех, че това ще е временно. Но съдбата имаше други планове. Първите години бяха кошмар. Работех каквото намеря – първо като чистачка в кухня на ресторант в Кокфостърс, после по частни домове, където чистех по 10 часа на ден, за да пратя пари на родителите си за децата. Не виждах изход, но знаех, че няма връщане назад.

И тогава дойде Covid. Две години след като пристигнах в Лондон, изгубих и двамата си родители в рамките на месеци. Светът спря. Телефонният разговор, в който ми казаха, че майка ми е починала, още кънти в ушите ми. След това и баща ми си отиде. Изведнъж нямаше кой да гледа децата. А аз бях сама, в чужда държава, с пресетъл статус, без сигурност, без опора. Спомням си онази вечер, в която седях на пода на малката стая, плачех и си мислех: „Как ще се справя?“

Но нямах избор. Събрах всичките си сили и взех решението – взех децата при мен. Рискувах всичко. Възползвах се от системата за помощи за самотни майки, защото без тях нямаше да оцелеем. Те ми дадоха глътка въздух и шанс да стъпя на краката си.

Започнах отново. Още чистех домове, но съдбата ме срещна с един грък – собственик на счетоводна компания. Даде ми шанс да работя като помощник в офиса му. Първите месеци бяха ад – езикът, терминологията, отговорността… но аз не се отказах. Работех вечер, учех през нощта, записах курсове и успях да взема английска квалификация.

Днес, осем години по-късно, съм лицензирана счетоводителка. Работя в същата компания, но вече като пълноправен професионалист. Имам дом, стабилност, децата ми ходят на училище и имат бъдеще. Но за всичко това платих скъпо. Загубих съпруга си, изгубих родителите си, изгубих усещането за сигурност. Лондон ме научи на едно – че никой няма да ти подаде ръка, ако сам не си я протегнеш.“

Историята на Екатерина е историята на хиляди други българи – различни лица, различни съдби, но едни и същи причини. Лондон не е рай. Лондон е борба. Но тук знаеш, че ако се бориш, имаш шанс. В България се бориш, но винаги някой дърпа чергата под краката ти.

И затова стартирахме тази нова рубрика в BGVOICEUK – за да разказваме истинските истории на българите във Великобритания. Всеки, който иска да сподели своя път – своите трудности, победи, разочарования и успехи – може да се свърже с нас. Твоят глас има значение. Нека заедно покажем истината за живота тук.

А ти? Защо избра да останеш в Лондон, вместо да се върнеш в България?
Сподели своята история и нека я разкажем заедно.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!

Как един българин си връща 100 паунда на месец от железницата

Всяка сутрин, докато скачаме в претъпканите вагони на влаковете към Лондон (или обратно), губим не само нерви, но и пари. Оказва се, че железниците не са чак толкова „непоклатима система“ – и има начин да си върнеш част от месечната карта, стига да знаеш какво да направиш.

Един приятел си връща всеки месец около 15% от стойността на своята карта за влак – без да се кара, без да звъни на никого, само с няколко клика и малко постоянство. А картата му струва 650 паунда на месец. Това са 90-100 паунда обратно в джоба. И то напълно законно.

Как става номера?

  1. Гледаш кои влакове са закъснели или отменени
    Ползваш сайта recenttraintimes.co.uk. Пример: пътуваш от Leighton Buzzard до Лондон. Влизаш, търсиш конкретната дата и час, и ако видиш, че влакът е закъснял или е бил отменен – записваш го.
  2. Попълваш формуляр за компенсация
    Отиваш на сайта на съответната компания (в случая – London Northwestern Railway) и попълваш Delay Repay Claim Form. Пишеш номера на влака, дата, час и изходна/крайна спирка.
  3. Чакаш одобрение и парите идват
    Ако всичко е наред, след няколко дни ти връщат процент от стойността – директно по банкова сметка или под формата на кредит към следващ билет.

⚠️ Забележка: Дори и да не си бил физически във влака, ако имаш абонаментна карта за тази линия – няма как да проверят. Системата е на честна дума. Това обаче не значи да се правят злоупотреби, просто да се възползваме от това, което ни се полага.

💡 Много малко хора знаят за това и още по-малко го правят. А системата е създадена точно за редовни пътници, които търпят закъснения.

Представи си, че вместо да се ядосваш на перона, след време просто си връщаш 80-100 паунда отгоре. Това вече е нещо.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!