работа във Великобритания

Актуализация за работните визи във Великобритания – октомври 2025: нови изисквания и процедура за кандидатстване

октомври 17, 2025 (updated октомври 17, 2025) Published by BGVOICE

Великобритания въведе сериозни промени в режима си за издаване на работни визи през 2025 г., като повечето от тях влизат в сила от октомври. Целта на реформата е да се направи имиграционната система по-стриктна, по-прозрачна и насочена към висококвалифицирани кадри, като едновременно се защити вътрешният трудов пазар. Новите правила са значително по-сложни и изискват внимателна подготовка от кандидатите и работодателите.

По-високи изисквания за квалификация и заплащане

От юли 2025 г. британското правителство увеличи прага за квалификация по визата Skilled Worker – от ниво RQF Level 3 (еквивалент на A-levels) до RQF Level 6, което отговаря на бакалавърска степен. Това означава, че по-нискоквалифицирани професии като технически, административни и обслужващи позиции вече няма да се класират, освен ако не са включени в списъка на професиите с недостиг на кадри (Shortage Occupation List).

Минималната годишна заплата също е повишена – най-малко £41,700 или пазарната ставка за съответната професия (която от двете е по-висока). Изключения се правят само за нови служители, постъпващи на първа работа, и за позиции в професии с недостиг на кадри. Целта е да се насърчи наемането на висококвалифицирани специалисти с конкурентно възнаграждение.

По-строги езикови и работодателски изисквания

Новите правила въвеждат и по-високи изисквания за владеене на английски език, както и доказателства, че работодателят има валиден лиценз за наемане на чуждестранни работници. Освен това работодателите са длъжни да докажат, че са направили реални опити да наемат местни кандидати преди да търсят персонал от чужбина.

Как се кандидатства – стъпка по стъпка

Процедурата остава изцяло онлайн чрез портала на UK Visas and Immigration (UKVI). Основните етапи са:

Certificate of Sponsorship (CoS) – Работодателят, лицензиран от Home Office, издава сертификат, съдържащ информация за предложението за работа, заплата и условията.
Подготовка на документи – Паспорт, CoS, доказателства за английски език, банкови извлечения и квалификационни документи.
Онлайн заявление – Попълване на формуляра и качване на всички изискуеми документи.
Такси – Кандидатите заплащат таксата за виза и Immigration Health Surcharge, която осигурява достъп до NHS.
Биометрични данни – Снемане на отпечатъци и снимка в специализиран център.
Решение – Обикновено в рамките на 3–5 седмици, с възможност за приоритетна услуга срещу допълнително заплащане.

Други ключови промени

Промяна	Подробности
Максимален срок на работа	Премахнати ограничения – възможност за неограничена заетост
Горна възрастова граница за работници	Повишена от 60 на 63 години
Възраст за нови кандидати	До 61 години
Заплати	По-високи прагове за индустрии като производство, строителство и морски транспорт
Процес на кандидатстване	Изцяло дигитален чрез портала на MOM
Задължения на работодателя	Доказателства за местен подбор и съответствие с трудовите стандарти

Какво трябва да знаят кандидатите и работодателите

Кандидатите трябва внимателно да проверят дали професията им фигурира в актуализирания списък с допустими длъжности, преди да кандидатстват. Работодателите пък имат задължение да спазват всички условия на спонсорството – включително отчетност и съответствие с договорните условия. Нарушенията могат да доведат до глоби и отнемане на лиценза.

Алтернативни визови опции

Съществува и т.нар. High Potential Individual visa, която позволява работа във Великобритания без конкретна оферта, но се основава на академичните постижения на кандидата.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!

Великобритания 2025: защо все повече българи се връщат обратно – и защо други никога няма да си тръгнат

октомври 8, 2025 (updated октомври 8, 2025) Published by BGVOICE

В един и същи самолет от Лондон за София седят две семейства. Едните са натъпкали целия си живот в четири куфара и се връщат „завинаги“, след десет години в UK. Другите отиват само за седмица ваканция – и не биха се върнали да живеят в България при никакви обстоятелства. И двете решения изглеждат правилни за тези хора. И двете са резултат на един и същи опит – животът като емигрант. Но как е възможно след толкова сходни пътища изборите да са толкова различни?

Истината е, че последните години промениха коренно усещането за живот във Великобритания. След Брекзит цените наемите и сметките се изстреляха нагоре, работата стана по-напрегната и често по-несигурна, а много хора започнаха да се чувстват просто уморени – от стрес, от постоянна борба за пари, от липсата на близки хора около себе си. Немалко българи, които дойдоха с мечтата „да останат за постоянно“, днес тихо събират багажа и се връщат в родината. За някои от тях България вече не изглежда като мястото, от което са избягали, а като шанс да започнат отначало – по-бавно, по-тихо, но с усещане за дом и смисъл.

Но има и друга истина – една огромна част от българите тук нямат никакво намерение да се върнат. Не защото са забравили откъде са, а защото тук са построили живот, който им дава стабилност и перспектива. Децата им растат в система с повече възможности, бизнесите им работят в среда с по-малко бюрокрация, а ежедневието – дори и натоварено – им осигурява чувство за сигурност, което трудно биха получили обратно у дома. За тях България е родина, но Великобритания е дом.

Тези две реалности съществуват паралелно и няма „правилен“ избор. Всеки носи своята истина, своите компромиси и своите приоритети. Един се връща, защото не иска децата му да растат без баба и дядо. Друг остава, защото не иска децата му да растат без бъдеще. Един се прибира, защото му писна да брои паундите до следващия наем. Друг не си тръгва, защото за първи път в живота си не ги брои.

А може би истината е, че емиграцията никога не е само „отиване“ или „връщане“. Тя е процес, в който се търсиш, губиш, намираш и променяш. И понякога решението да се върнеш не е капитулация, а осъзнаване. Също както решението да останеш не е предателство, а избор за бъдеще. И в двата случая няма срам, няма грешка и няма победител – има само различни пътища към едно и също нещо: животът, който смяташ за правилен за теб и за хората, които обичаш.

„Невидимите българи“ – защо толкова от нас живеят в UK без да ползват права и помощи, които им се полагат

октомври 6, 2025 (updated октомври 6, 2025) Published by BGVOICEUK

Живееш тук от години. Плащаш данъци, работиш като луд, теглиш кредити, сменяш квартири и все още гледаш на помощите като на нещо „за другите“. Казваш си: „Аз не съм от тия, дето чакат на държавата.“ Но знаеш ли какво? Докато мислиш така, британската държава всеки месец оставя пари на масата – пари, които си заслужил с труда си – и ти просто ги оставяш там.

Истината е, че огромна част от българите в Обединеното кралство живеят като „невидими граждани“. Те имат всички задължения – плащат National Insurance, данъци, наеми – но не ползват нито едно от правата, които законът им дава. Не защото не им се полагат, а защото не знаят, че ги имат. Или защото ги е срам. Или защото са чували глупостите от сорта на „ако кандидатстваш за Universal Credit, няма да ти дадат виза после“. Ето я суровата реалност – ако имаш settled или pre-settled статус и живееш тук законно, държавата ти дължи подкрепа, когато доходът ти е нисък, когато имаш дете, когато плащаш наем, когато загубиш работа. Universal Credit не е милостиня. Това са пари, които си платил предварително чрез данъците си. Housing Benefit не е подаяние. Това е инструмент да оцелееш в една от най-скъпите държави в света. Child Benefit не е „помощ за бедни“. Това е признание, че отглеждаш бъдещ данъкоплатец.

Проблемът е, че ние, българите, носим в себе си една токсична гордост – „ще се справя сам“, „не искам нищо от никого“, „да не ми лепнат етикет“. Но тази гордост ни струва стотици, а понякога и хиляди паунди на година. Знаеш ли колко семейства тук се отказват от около £1,200 годишно Child Benefit, защото не са подали една проста онлайн форма? Или колко хора не кандидатстват за Housing Support, защото „на хазяина може да не му хареса“? Или колко студенти не ползват Student Finance, защото мислят, че „няма да ги одобрят“? Никой няма да дойде да ти почука на вратата и да каже „ей, имаш право на тези пари“. Системата очаква ти да ги поискаш. И ако не го направиш – просто ги губиш. Британците не се срамуват да си търсят правата. Поляците, румънците, дори украинците вече са много по-активни от нас. Само ние продължаваме да живеем тук като гости, които не искат „да досаждат“. А истината е, че държавата предпочита да ти помогне навреме, отколкото после да плаща за проблемите, които ще се натрупат.

Може би си мислиш, че нямаш шанс. Че доходът ти е твърде висок, че ще те отрежат, че ще ти навреди на статута. Истината е друга – повечето помощи са изчислени така, че да покриват реални нужди, и дори ако не отговаряш на всички условия, често имаш право на частична подкрепа. Затова спри да бъдеш „невидим“. Потърси информация. Попитай. Консултирай се със специалист. Провери онлайн какви помощи можеш да получаваш. И не забравяй – това не е милостиня. Това е част от системата, в която вече участваш.

Българин срещу българин: защо в Англия врагът често не е чужденецът, а нашият си

октомври 2, 2025 (updated октомври 2, 2025) Published by BGVOICE

Истината е неприятна, но трябва да я кажем в очите – често най-големият удар, който един българин в Англия получава, не идва от англичанин, не идва от институция или от някакъв „системен проблем“. Идва от свой. От човек, който говори твоя език, идва от същата земя, разбира какво е да тръгнеш от нулата – и точно затова знае къде си уязвим и как да те използва.

Колко пъти си чувал истории като тази: човек пристига в Англия, няма опит, не знае езика, опитва се да разбере какво е HMRC, как се подава декларация, какво е self-employed… И някой му казва: „Спокойно, ще ти помогна. Аз съм счетоводител.“ След това започва списък от обещания – „ще оправим всичко“, „ще ти осигуря най-доброто“, „ще получиш и помощи“ – и когато дойде време за плащане, сумата вече няма нищо общо с обещаното. А услугата? Понякога дори не е извършена както трябва.

В интернет има десетки такива случаи през последните години – хора, които са платили стотици паунди за нещо, което в действителност струва десетина. Други, които са били подвеждани да подпишат документи, които не разбират, или да декларират неща, които не са верни. И когато после им дойдат глоби от HMRC, „счетоводителят“ просто изчезва.

И най-болезненото е, че тези истории не се случват с англичани или пакистанци. Случват се с наши. С хора, които уж „искат да помагат“.

И това не се ограничава само до счетоводители. Има български работодатели, които използват сънародниците си още по-безскрупулно. Наемат хора от по-уязвими общности – хора, които не говорят езика, които се страхуват да се оплакват – и ги карат да работят по 10-12 часа на ден без договор, без осигуровки, а понякога и без заплата. Или плащат по-малко от договореното с оправданието „такъв е бизнесът“. А ако посмееш да потърсиш правата си, отговорът е прост: „Ще намеря друг на твоето място.“

Да, това е реалността. И е тъжно, защото когато дойдеш тук, очакваш подкрепа от своите. Очакваш да се държите един за друг, не да си пречите. А вместо това, понякога най-голямата подлост идва именно от тези, които би трябвало да те разберат най-добре.

Но нека бъдем честни – има и обратната страна. Има и хора, които връщат достойнството на професията и на българската общност. Има счетоводители, които не взимат пари за съвети, които обясняват, показват и дори отказват работа, ако виждат, че клиентът не разбира какво подписва. Те публикуват ясни ценоразписи, обясняват процедурите и работят с прозрачност. С такива хора не се чувстваш „клиент“, а човек, който получава помощ.

Има и работодатели, които дават шанс на хора без език, които ги обучават, осигуряват ги, плащат навреме и ги третират с уважение. Това са хората, които градят не само бизнес, а общност.

Въпросът е – на кои искаме да приличаме?

Защото ако си затваряме очите за лошите практики, те ще продължават. Ако се страхуваме да говорим за измамите, те ще се множат. И ако оправдаваме подлостта само защото „е от наш човек“, ние самите ставаме част от проблема.

Решението не е сложно – то е в прозрачността, в споделянето на опит, в това да си казваме нещата в очите и да не мълчим, когато някой се възползва от слабостта на друг. Не е срамно да питаш. Не е наивно да искаш помощ. Но е престъпление някой да превърне доверието ти в начин за печалба.

Истории на българи: Защо избрах Лондон, а не да се върна в България?

август 20, 2025 (updated август 21, 2025) Published by BGVOICEUK

Всеки от нас има своята причина да напусне България. Някой тръгва заради по-добра работа, друг – заради семейството си, трети – просто заради усещането, че „там има повече възможности“. Но Лондон е особена спирка. Той не е просто град. Той е комбинация от хаос, скорост, самота и възможности. Лондон те променя, изстисква те, но и те учи да оцеляваш.

Историите са различни, но често започват еднакво – с куфар в ръка и надежда, че тук ще е по-добре. После идват първите студени сутрини, дългите смени, безкрайните сметки, натоварените влакове и вечерите, в които заспиваш от умора. И тогава идва дилемата: да се върна ли… или да остана?

Много българи признават, че Лондон им е дал финансова стабилност, нови приятелства, различен начин на мислене. Тук имаш шанс да успееш, ако работиш здраво. Но Лондон взима своята цена – по-малко време за семейството, повече самота, живот в град, който никога не спира. И все пак повечето избират да останат. Защото, колкото и да е трудно, възможностите тук са повече, а в България… просто няма кой да ти ги даде.

Парадоксът е, че имаме собствена общност тук, но често сме разделени. Имаме групи, училища, културни събития, но сякаш предпочитаме да се затваряме в себе си.

И тук започва историята на Екатерина Колева.
„Заминах за Лондон преди осем години. До ден днешен помня онази нощ преди полета – апартаментът беше тих, куфарите подредени, а аз седях на пода и гледах празните стени. Мъжът ми вече не беше до мен. Загубих го внезапно година по-рано – инфаркт. Бях останала сама с двете ни деца, които тогава бяха едва на пет и осем години. Живеехме в София, а родителите ми – в Русе. Не бях продала апартамента, но той не беше наш – плащахме наем, защото чакахме общинско жилище, което така и не дойде.

Когато реших да замина, изпратих децата при родителите си в Русе. Казах си, че ще отида за няколко месеца, ще поработя, ще спестя, ще се върна. Мислех, че това ще е временно. Но съдбата имаше други планове. Първите години бяха кошмар. Работех каквото намеря – първо като чистачка в кухня на ресторант в Кокфостърс, после по частни домове, където чистех по 10 часа на ден, за да пратя пари на родителите си за децата. Не виждах изход, но знаех, че няма връщане назад.

И тогава дойде Covid. Две години след като пристигнах в Лондон, изгубих и двамата си родители в рамките на месеци. Светът спря. Телефонният разговор, в който ми казаха, че майка ми е починала, още кънти в ушите ми. След това и баща ми си отиде. Изведнъж нямаше кой да гледа децата. А аз бях сама, в чужда държава, с пресетъл статус, без сигурност, без опора. Спомням си онази вечер, в която седях на пода на малката стая, плачех и си мислех: „Как ще се справя?“

Но нямах избор. Събрах всичките си сили и взех решението – взех децата при мен. Рискувах всичко. Възползвах се от системата за помощи за самотни майки, защото без тях нямаше да оцелеем. Те ми дадоха глътка въздух и шанс да стъпя на краката си.

Започнах отново. Още чистех домове, но съдбата ме срещна с един грък – собственик на счетоводна компания. Даде ми шанс да работя като помощник в офиса му. Първите месеци бяха ад – езикът, терминологията, отговорността… но аз не се отказах. Работех вечер, учех през нощта, записах курсове и успях да взема английска квалификация.

Днес, осем години по-късно, съм лицензирана счетоводителка. Работя в същата компания, но вече като пълноправен професионалист. Имам дом, стабилност, децата ми ходят на училище и имат бъдеще. Но за всичко това платих скъпо. Загубих съпруга си, изгубих родителите си, изгубих усещането за сигурност. Лондон ме научи на едно – че никой няма да ти подаде ръка, ако сам не си я протегнеш.“

Историята на Екатерина е историята на хиляди други българи – различни лица, различни съдби, но едни и същи причини. Лондон не е рай. Лондон е борба. Но тук знаеш, че ако се бориш, имаш шанс. В България се бориш, но винаги някой дърпа чергата под краката ти.

И затова стартирахме тази нова рубрика в BGVOICEUK – за да разказваме истинските истории на българите във Великобритания. Всеки, който иска да сподели своя път – своите трудности, победи, разочарования и успехи – може да се свърже с нас. Твоят глас има значение. Нека заедно покажем истината за живота тук.

А ти? Защо избра да останеш в Лондон, вместо да се върнеш в България?
Сподели своята история и нека я разкажем заедно.

Етикет: работа във Великобритания