Да се върнеш в България не е въпрос на билет. Не е и на пари. Това е въпрос на състояние. На умора, на надежда, на страх. Защото онези, които някога тръгнаха „само за малко“, сега се чудят не дали искат да се върнат – а дали още има място за тях там.
Минават години. Сменяш адреси, работа, телефони. Имаш National Insurance, но нямаш квартал. Имаш доход, но не и време. Имаш сигурност, но си загубил лекотата. И някъде в цялата тази британска подреденост започваш да си задаваш въпроса – колко би струвало да се върнеш? Не като цена на билет, а като цена на живота, който си построил тук.
Според българското правителство, отговорът е ясен – около 5000 евро, или близо 10 000 лева. Толкова дават на желаещите да се върнат по програмите за „реинтеграция“. Само че идва с един тон условия, формуляри и обещания, които звучат така, сякаш някой в министерството никога не е напускал квартала си. Защото връщането не се мери в евро, а в усещане – в това дали имаш къде да се прибереш, и дали някой изобщо те чака.
Защото ако се върнеш, ще се наложи да започнеш пак от нулата. Да чуеш “тук не е като там”. Да гледаш старите си приятели, които те гледат като чужденец. Да се сблъскаш с бюрокрацията, с липсата на уважение, с усещането, че не си нито тук, нито там.
И тогава разбираш, че “да се върнеш” вече не е географско движение, а вътрешен процес. Връщаш се, когато спреш да гониш нещо. Когато приемеш, че домът не е място, а усещане. И че може да носиш България в себе си, без да я чакаш на летището.
А може би истината е проста – не е нужно да се върнеш физически, за да не се изгубиш напълно. Нужно е само да не забравиш откъде си тръгнал и кой си бил, преди животът да ти сложи британския филтър върху очите.
👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK
