Колко струва да се върнеш?

Да се върнеш в България не е въпрос на билет. Не е и на пари. Това е въпрос на състояние. На умора, на надежда, на страх. Защото онези, които някога тръгнаха „само за малко“, сега се чудят не дали искат да се върнат – а дали още има място за тях там.

Минават години. Сменяш адреси, работа, телефони. Имаш National Insurance, но нямаш квартал. Имаш доход, но не и време. Имаш сигурност, но си загубил лекотата. И някъде в цялата тази британска подреденост започваш да си задаваш въпроса – колко би струвало да се върнеш? Не като цена на билет, а като цена на живота, който си построил тук.

Според българското правителство, отговорът е ясен – около 5000 евро, или близо 10 000 лева. Толкова дават на желаещите да се върнат по програмите за „реинтеграция“. Само че идва с един тон условия, формуляри и обещания, които звучат така, сякаш някой в министерството никога не е напускал квартала си. Защото връщането не се мери в евро, а в усещане – в това дали имаш къде да се прибереш, и дали някой изобщо те чака.

Защото ако се върнеш, ще се наложи да започнеш пак от нулата. Да чуеш “тук не е като там”. Да гледаш старите си приятели, които те гледат като чужденец. Да се сблъскаш с бюрокрацията, с липсата на уважение, с усещането, че не си нито тук, нито там.

И тогава разбираш, че “да се върнеш” вече не е географско движение, а вътрешен процес. Връщаш се, когато спреш да гониш нещо. Когато приемеш, че домът не е място, а усещане. И че може да носиш България в себе си, без да я чакаш на летището.

А може би истината е проста – не е нужно да се върнеш физически, за да не се изгубиш напълно. Нужно е само да не забравиш откъде си тръгнал и кой си бил, преди животът да ти сложи британския филтър върху очите.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK

Психотерапия на Острова: срам или нужда?

Това е втората статия по темата за менталното здраве, след като предишната предизвика буря от реакции. Под нея имаше десетки коментари — едни казаха, че никога не са изпитвали подобни чувства, други споделиха как са минали точно през онова усещане за буца в гърлото и камък върху гърдите. И това само показва колко дълбоко сме уцелили нещо, за което обикновено се мълчи.

В Англия е нормално да кажеш, че имаш терапевт. В България — още се шепне. Ние не „ходим на терапия“, ние „си траем“. Докато не избухнем. Докато не се срутим. Докато не ни стане все едно.

Много българи тук носят една и съща тишина. Тишина, в която има всичко – вина, страх, самота, претоварване. И я носят като броня, защото така са научени. Да не се оплакват. Да стискат зъби. Да не показват слабост. Само че в този свят на „ще се оправя сам“ – никой не се оправя. Просто се изтощава по-бавно.

В Лондон можеш да намериш терапевт на всеки ъгъл. Но преди да направиш тази крачка, минаваш през най-трудната част – да признаеш пред себе си, че имаш нужда от помощ. Това не е срам. Това е сила. Да говориш, когато всички мълчат. Да плачеш, когато си свикнал да се усмихваш.

Истината е, че повечето от нас не са болни – просто са прегорели. И не защото животът в Англия е лош, а защото тук няма кой да те спре и да каже: „Отпочини си, бе човек“. Всичко е бързо, точно, системно. Но никой не пита как си.

Терапията не е за „лудите“. Тя е за умните. За онези, които не искат да се превърнат в сенки на себе си. В свят, в който всички сме „добре“ в Instagram, психотерапията е може би единственото място, където можеш да си позволиш да не си добре.

И ако някой още мисли, че това е слабост – нека пробва да се изправи пред собствените си страхове. Там няма публика, няма лайкове. Само ти, и тишината, която най-после има кой да чуе.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK

Защо българските роми в Англия си живеят ЦАРСКИ ?

„Ей, тия роми в Англия си живеят царски…“ — ще чуеш някой да каже с въздишка и завист. И ще е прав. Само че не защото животът им е лесен, а защото са се научили как се играе играта – по правилата на държава, която плаща, когато знаеш какво да поискаш.

Истината е проста: в Англия не оцелява най-работливият, а най-адаптивният. И българските роми го разбраха първи. Докато мнозина още се чудят как да попълнят заявление за Universal Credit, други вече комбинират housing benefit, child benefit и статути като „самотен родител“ или „временно нетрудоспособен“. Някои живеят в council housing, децата им получават безплатни училищни обяди и всичко това е напълно законно. Не защото са по-хитри — а защото знаят какво им се полага и го търсят.

Първият контакт рядко е със системата; по-често е с така наречените „гладни счетоводители“ — хора, които виждат в тях златна мина. Те подават документите, оформят статута, подготвят заявленията за помощи и вземат комисионна. И всички са доволни: един получава пари и сигурност, друг прави оборот.

После идва вторият етап — родата. Един урежда документите, после води брат си, зет си, лелята, племенницата. Схемата работи като часовник. И когато се чудим защо цели фамилии получават жилища и помощи, докато други работят и пак не могат да си платят наема — отговорът е тук.

В някои части на северен Лондон се говори за цели неофициални мрежи от посредници (роми работещи в общините), които ориентират сънародници в процедурите — понякога срещу заплащане, друг път „услуга срещу услуга“. Част от тези хора вече работят в council структурите и познават процесите отвътре. Така системата сама се превръща в бизнес модел — някой получава жилище, друг попълва документите, трети взима комисионната.

И не, не са по-хитри от нас. Просто не се срамуват да търсят начини. Докато един българин седи с наведена глава и мисли, че е „нелепо“ да иска помощ, те влизат уверено в офиса на социалните, с преводач и счетоводител под ръка. Те знаят какво им се полага и как да го получат. А когато държавата види хора с „уязвим статут“, тя не ги наказва — тя ги финансира.

Въпросът вече не е защо ромите живеят царски, а защо ние продължаваме да стоим отстрани и да се възмущаваме, вместо да разберем как системата мисли.
Защото истината е, че в Англия не оцеляват най-силните, а най-гъвкавите.

И ако някой трябва да се поучи от ромите — то не е как да лъже, а как да се оправя.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK