Скъп ли е животът във Великобритания през 2025?

През 2025 г. животът във Великобритания е по-скъп от всякога. Инфлацията през последните години, повишените разходи за енергия и наемите, както и цените на храните поставят под натиск не само новодошлите, но и хората, които живеят тук от десетилетия. Разликите се усещат навсякъде – от пазаруването в супермаркета до сметките за ток и газ.

Храната – основните продукти като хляб, мляко, яйца и месо са с между 15% и 35% по-скъпи спрямо 2020 г. Дори промоциите в големите вериги вече не предлагат реално облекчение, защото базовите цени са значително по-високи.
Наемите – особено в Лондон и големите градове, наемът за едностайно жилище надминава £1,500 на месец, а в по-малките градове рядко пада под £800–£900.
Сметките за енергия – след рекордните скокове през 2022–2023 г., цените се стабилизираха, но останаха високи. Средната годишна сметка за ток и газ е с около 40% по-висока от тази преди пет години.
Транспортът – цената на горивото се движи около £1.50–£1.70 за литър, а билетите за влак и автобус поскъпват почти ежегодно.
Други разходи – мобилни планове, интернет, застраховки – всичко е с по няколко паунда нагоре месечно спрямо преди години.

Разликите между Лондон и останалата част на страната са огромни. В столицата всичко е минимум с 20–30% по-скъпо – от храната в магазините до кафе в кварталното заведение. В Северна Англия и Уелс разходите са значително по-ниски, но и там цените растат.

За да се справят, много хора се насочват към пазаруване в дискаунт вериги, комбинират пътуванията си, търсят по-евтини квартири извън централните части и активно сравняват оферти. Но дори с тези мерки, усещането за скъп живот остава.

Отговорът на въпроса дали животът във Великобритания през 2025 г. е скъп е категоричен – да. За едни това е стимул да търсят по-добри доходи или да оптимизират разходите си, а за други – причина да обмислят преместване в по-достъпни райони или дори извън страната.

👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!

Великденският остров: Загадката на моаите и забравената цивилизация

Сред безкрайните води на Тихия океан, далеч от всякакви големи земи, се намира един от най-загадъчните острови на планетата – Великденският остров, известен още като Рапа Нуи. Този малък вулканичен остров, принадлежащ на Чили, е дом на едни от най-известните археологически мистерии в света – гигантските каменни статуи, наречени моаи.

Каменните великани на Рапа Нуи

Моаите са монументални статуи, сътворени от древните рапануйци, чиято височина варира от 1 до 11 метра, като най-голямата незавършена фигура е с планувана височина над 20 метра. Изсечени от вулканичен туф, тези статуи са разпръснати из целия остров, като повечето от тях са съсредоточени около кратера Рано Рараку, където все още могат да се видят много незавършени моаи.

Макар често да се смята, че тези мистериозни фигури представляват само глави, всъщност те изобразяват цели коленичили човешки тела с ръце, скръстени отпред. Някои от тях са погребани до врата в резултат на ерозионни процеси, но археологически разкопки показват, че под повърхността се крият цели тела.

Как са били издигнати?

Технологията, използвана от рапануйците за транспортирането и издигането на тези гигантски каменни фигури, все още остава загадка. Смята се, че за придвижването им са използвали дървени трупи и въжета, но това повдига въпроса – как е била възможна подобна мащабна дейност на остров с ограничени ресурси? Някои учени предполагат, че обезлесяването на острова е било резултат именно от тези усилия, което в крайна сметка довело до упадъка на рапануйската цивилизация.

Остров с много имена

Името „Великденски остров“ било дадено от холандския мореплавател Якоб Рогевен, който го открил на Великден през 1722 г. На испански той е известен като Isla de Pascua, но първоначалното му полинезийско име остава неясно. Според някои източници местните го наричали „Te pito o te henua“ – „Пъпът на света“, докато други легенди говорят за „Mata-ki-Te-rangi“ – „Очи, които гледат към небето“.

През XIX век островът бил населен от работници-имигранти от друг полинезийски остров – Рапа, които го нарекли „Рапа Нуи“ или „Големият Рапа“, за да го разграничат от своята родина.

Загубената цивилизация и мистерията на ах

Освен моаите, още една забележителност на острова са аху – големи каменни платформи, върху които са били поставяни статуите. Построяването на тези структури изисквало огромен труд, а тяхното предназначение остава неясно. Някои предполагат, че са служили като свещени места за поклонение, а други – че са били погребални мемориали.

Сред най-известните аху е Аху Тонгарики, където се намират 15 моаи – най-голямата група статуи на острова. Тези монолити били съборени по време на племенни конфликти, а по-късно – още повече разрушени от цунами. През 90-те години японски екип помогнал за реставрирането им, връщайки им предишния им облик.

Каква е тайната на моаите?

Въпросът защо моаите са били издигнати остава все още без категоричен отговор. Една от теориите е, че те представят предците на различни родове и са били поставяни, за да защитават своите потомци. Друга хипотеза свързва статуите с религиозни ритуали, в които те са били възприемани като посредници между боговете и хората.

Независимо от истинската им роля, моаите и до днес остават един от най-забележителните археологически феномени, които разпалват въображението на историци, изследователи и туристи от цял свят.

👉 Следете BG VOICE UK за още вълнуващи истории и не пропускайте да си инсталирате приложението!

„Очите, които не можах да забравя“ – една история за инстинкта, доверието и втория шанс

Преди години живеех в Лутън (Англия), а работех в близкото градче Милтън Кийнс. Бях си създал традиция – всяка неделя да пия кафе и да хапвам английска закуска в едно много хубаво заведение в центъра. Мястото беше разположено на два етажа, а стените му бяха отрупани с огромни рафтове, пълни с книги на различни езици. Винаги съм си мечтал за свое подобно малко заведение с книги наоколо, затова, когато го открих, бързо създадох тази своя традиция.

Пътят към него минаваше през една улица, винаги пълна с бездомници и просяци. Беше зима, а гледката на тези хора нямаше как да те остави равнодушен. Имаше обаче един мъж (впоследствие разбрах, че е момче), който беше силно брадясал и неугледен, но с поглед, който никога няма да забравя. Поглед, в който бушуваха хиляди емоции, който пронизваше и сякаш безмълвно крещеше: „Помогни ми!“. Толкова силен бе този поглед, че още след първия път, в който го срещнах, реших да не го поглеждам повече. Но едно е какво си мислим, друго е какво ни остава в съзнанието.

Този поглед не ми излизаше от главата. И така, в поредната неделя, на път за любимото кафе, реших да спра и да поговоря с този човек. Да се опитам да разбера каква история се крие зад тези очи. Английският ми не беше добър, но бях подготвен с телефона и твърдо решен да науча защо точно този човек ме „тормози“ при наличието на толкова много други бездомни и просяци. Разказа ми тъжна история – загуба на родители, измама от негови близки, които успели да вземат всичко, което му принадлежало, оставяйки го на улицата. Докато говореше, очите му крещяха и плачеха без сълзи.

Нямаше как да знам дали казва истината, но усещах, че нещо в него е различно от останалите. Реших да потърся местен журналист. Свързах се с един, разказах му историята и споделих, че се чувствам безсилен да помогна, но вътрешното ми чувство ми казва, че този човек не лъже. Помолих го, ако има възможност, да провери. Две седмици по-късно журналистът ми писа, че май не съм се излъгал – момчето е получило временно място за пребиваване.

Попитах дали мога да го видя в почивен ден. Позволиха ми. Отидох. От сградата излезе непознато за мен момче – избръснато, сресано и с чисти дрехи. В първия момент си помислих: „Кой пък е този?“ Но когато се приближи и очите му светнаха, разбрах – това беше същият онзи човек, когото смятах за 45-годишен, а се оказа, че е само на 19. Говорихме. Каза ми, че е пълен с надежда да си върне изгубения живот. Сподели, че ако това се случи, ще ме покани да му гостувам.

Повече не се видяхме. Малко преди да отпътувам за България, журналистът ми писа, че момчето вече е доказало правотата си в съда. А докато чаках на летището, час преди полета, самото момче ми написа съобщение с резултатите… и покана да му гостувам.

Защо ви разказвам всичко това ли? Защото един мой предишен пост ме подсети за този случай. И най-вече – за да ви призова винаги да вярвате на инстинктите си!

Автор: Калин Велков Красимиров