Преди години живеех в Лутън (Англия), а работех в близкото градче Милтън Кийнс. Бях си създал традиция – всяка неделя да пия кафе и да хапвам английска закуска в едно много хубаво заведение в центъра. Мястото беше разположено на два етажа, а стените му бяха отрупани с огромни рафтове, пълни с книги на различни езици. Винаги съм си мечтал за свое подобно малко заведение с книги наоколо, затова, когато го открих, бързо създадох тази своя традиция.
Пътят към него минаваше през една улица, винаги пълна с бездомници и просяци. Беше зима, а гледката на тези хора нямаше как да те остави равнодушен. Имаше обаче един мъж (впоследствие разбрах, че е момче), който беше силно брадясал и неугледен, но с поглед, който никога няма да забравя. Поглед, в който бушуваха хиляди емоции, който пронизваше и сякаш безмълвно крещеше: „Помогни ми!“. Толкова силен бе този поглед, че още след първия път, в който го срещнах, реших да не го поглеждам повече. Но едно е какво си мислим, друго е какво ни остава в съзнанието.
Този поглед не ми излизаше от главата. И така, в поредната неделя, на път за любимото кафе, реших да спра и да поговоря с този човек. Да се опитам да разбера каква история се крие зад тези очи. Английският ми не беше добър, но бях подготвен с телефона и твърдо решен да науча защо точно този човек ме „тормози“ при наличието на толкова много други бездомни и просяци. Разказа ми тъжна история – загуба на родители, измама от негови близки, които успели да вземат всичко, което му принадлежало, оставяйки го на улицата. Докато говореше, очите му крещяха и плачеха без сълзи.
Нямаше как да знам дали казва истината, но усещах, че нещо в него е различно от останалите. Реших да потърся местен журналист. Свързах се с един, разказах му историята и споделих, че се чувствам безсилен да помогна, но вътрешното ми чувство ми казва, че този човек не лъже. Помолих го, ако има възможност, да провери. Две седмици по-късно журналистът ми писа, че май не съм се излъгал – момчето е получило временно място за пребиваване.
Попитах дали мога да го видя в почивен ден. Позволиха ми. Отидох. От сградата излезе непознато за мен момче – избръснато, сресано и с чисти дрехи. В първия момент си помислих: „Кой пък е този?“ Но когато се приближи и очите му светнаха, разбрах – това беше същият онзи човек, когото смятах за 45-годишен, а се оказа, че е само на 19. Говорихме. Каза ми, че е пълен с надежда да си върне изгубения живот. Сподели, че ако това се случи, ще ме покани да му гостувам.
Повече не се видяхме. Малко преди да отпътувам за България, журналистът ми писа, че момчето вече е доказало правотата си в съда. А докато чаках на летището, час преди полета, самото момче ми написа съобщение с резултатите… и покана да му гостувам.
Защо ви разказвам всичко това ли? Защото един мой предишен пост ме подсети за този случай. И най-вече – за да ви призова винаги да вярвате на инстинктите си!
Автор: Калин Велков Красимиров
Коментирай!
Коментари