Кога недоверието между нас стана по-силно от спомена за това, че сме един народ?
Българинът в чужбина често е уморен от самия себе си. Тръгнал е с надежда – за ново начало, за повече спокойствие, за по-достоен живот. Но в багажа, между лютеницата и родния акцент, носи и нещо друго – съмнение. Съмнение в това дали може да се довери. Дали другият българин няма да го “прекара”. Дали няма да му завиди, или да го злепостави пред чужденците. И това съмнение расте, защото толкова често се сблъскваме с него, че вече ни е по-лесно да се пазим, отколкото да се отворим.
В Лондон днес има десетки български училища, народни състави, групи, културни центрове. И всяка година – като фестивала „Кеймбридж пее и танцува“, събираща над 2500 българи – виждаме доказателството, че общността ни може да бъде силна, сплотена, емоционална. Но само за ден. После пак всеки по своя път. Пак разделени – “тия от Северна България”, “тия от София”, “тия дето мислят, че са по-големи англичани от англичаните”.
Истината е, че не сме се научили да правим разлика между завист и вдъхновение. Когато някой успее, вместо да се вдъхновим – го сравняваме със себе си. И ако не го достигаме, започваме да го омаловажаваме. Това е начинът на слабия човек да се защити. Но когато общността е пълна със слаби хора, никой не израства.
Вече година BG VOICE UK има собствено приложение – направено специално за българите във Великобритания. Но истината е, че не го ползваме масово. Не защото не работи, а защото или не го знаем, или не му вярваме. Защото зад него стоят българи. Ако беше направено от англичани, турци, немци или китайци, най-вероятно щяхме да се спукаме да го ползваме. Но уви – как да накараш българина да използва нещо, създадено с мисъл за него самия? Ето това е най-тъжното в цялата история.
Друга причина е и липсата на доверие, изтъркано от годините на лъжи, “врътки”, обещания без покритие. Колко пъти българин е бил излъган не от англичанин, а от свой сънародник? И когато това се повтори няколко пъти, мозъкът просто записва модел – “внимавай с твоите”.
Но, колкото и да е парадоксално, точно в тези общности се крие и решението. Българските училища, танцовите групи, фестивалите – те са единственото място, където се разтапя ледът. Където българинът пак става човек. Защото там не си конкуренция, а част от нещо по-голямо. Там се пее “Облаче ле бяло” и всички млъкват. Там за миг няма Лондон, няма имиграция – има Родина.
Трябва обаче да спрем да чакаме някой “друг” да промени това. Промяната започва, когато всеки от нас спре да мрази “онзи българин, който се прави на повече”. Когато решим, че вместо да си пречим – можем да си помогнем. Че успехът на един не отнема шанса на друг.
И може би тогава ще спрем да се крием. Ще спрем да се гледаме като конкуренция и ще започнем да се виждаме като сънародници. Не просто по паспорт, а по сърце.
👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK
Коментирай!
Коментари