Когато за пръв път пристигнеш в Англия, има един странен момент. Чуваш някой да говори български и… се чудиш дали да се усмихнеш или да замълчиш.
Не защото не си горд, че си от България. А защото много от нас вече са се парили.
И в този момент не се питаш „Срам ли ме е, че съм българин?“,
а по-скоро: „Ще ме приеме ли този човек като сънародник или ще ме отреже като заплаха?“
Колкото и да не ни се иска да го кажем на глас, българската общност в чужбина не е това, което си мислим преди да дойдем.
Да, има невероятни хора, които ще ти помогнат, ще ти преведат договор, ще ти дадат подслон, ще ти покажат къде е банката и как се взема National Insurance.
Но има и други.
Тези, които знаят, че не говориш езика, че си отчаян за работа, че ще приемеш всякаква надница и всякакво унижение – и го използват.
Истината е, че много български работодатели в UK се възползват именно от такива като теб – новодошлите.
Дават ти най-тежката работа.
Плащат ти по-малко.
Понякога – не ти плащат изобщо.
И ако си позволиш да попиташ „Ама защо?“, те гледат така, сякаш си ги обидил лично.
Има и още нещо, което боли.
Ние, българите, не сме сплотени.
Погледни румънците – за тях е чест да работят заедно.
Албанците? Цели фамилии се издигат, защото се дърпат нагоре.
А ние? Като чуем българска реч, често обръщаме глава. Или млъкваме. Или започваме с въпрос:
– Ти от къде си?
– От София.
– Еее, какво правиш тука, в София няма ли работа?
Чуваш го с леко присмех, с намек, че си „прекалено градски“, „прекалено учен“, „няма да бачкаш като тях“.
И това не са фантазии. Това са реални случки.
Ето една от тях:
„Още в първите ми дни в Лондон попаднах на обява – търсеха общ работник. Звъннах. Човекът отсреща звучеше учтиво, всичко вървеше добре… докато не ме попита от кой град съм. Казах му: София.
Последва… нищо. Тишина. Телефонът просто беше затворен. Помислих си – прекъсна разговора. Звъннах пак. Нищо. Още веднъж. Накрая телефонът вече беше изключен.
В този момент разбрах: ако бях казал някое село от Плевенско, щяха да ме вземат. Щях да мълча, да бачкам, да не питам, да не знам правата си. Такива хора търсеха.“
…Търсеха тиха, евтина, безгласна сила.
И ето затова не ни е срам, че сме българи.
Срам ни е, когато някой използва собствените си сънародници така, сякаш не са хора, а инструмент.
Срам ни е, когато сами се делим по градове, акценти и комплекси.
Срам ни е, когато си мълчим, когато трябва да се застъпим.
Българинът в чужбина не се определя по паспорт. А по това дали вдига глава или свежда поглед, когато срещне друг българин.
Стани част от общността, която не те пита от кой град си, а ти подава ръка.
Изтегли приложението на BG VOICE UK и бъди българин – с гордост, с достойнство, и с отворени очи.
Коментирай!
Коментари