Не с куршуми. Не с война. А с бездушие, безхаберие и институционална тишина. Сияна, Даная, Крис, Филип, момчето от Гешов, Венци… Имената са много. Историите са различни. Но финалът е един и същ – мъртва тишина. В буквалния и в преносния смисъл.
Сияна е на 12. Катастрофа на участък от път, за който многократно е подаван сигнал. Сигнал, на който никой не е реагирал. Умира в адски мъки. Не от съдбата, а от пренебрежението.
Даная е на 15. Пада, удря си главата. От спешното я връщат във вкъщи. Няма скенер, няма наблюдение, няма хоспитализация. Няма грижа. Когато майка ѝ вика в мрежата за помощ, хирургът, който се появява, ѝ казва: “Ти ли, ма?! Ти ли си тая дето е писала, та ме връщат?”. Две години по-късно прокуратурата още не може да каже какво точно се е случило. Или по-скоро – не иска.
Крис. 13 години. Връща се у дома и се самоубива. След унижение в училище. След като учител го смачква с обиди за двойка по математика. За обществото това е “инцидент”. За системата – “частен случай”. Но ние знаем, че е поредната капка в морето от пренебрегнати деца и съсипани души.
Филип. 14. Прегазен на пешеходна пътека в центъра на София. Там, където се предполага, че си най-сигурен. “Пешеходна пътека” не означава защита. Означава рискова зона в България.
16-годишното момче, убито от токов удар, докато просто минава покрай шахта на бул. “Гешов”. Няма надпис, няма обезопасяване, няма отговорност. Четири години по-късно – още няма виновни. И няма надежда, че ще има.
Венци. Едва 11. Умира след удар от мълния на стадион, който няма гръмоотвод. Лято на 2023-та. Все още никой не е понесъл последствия.
Здравеопазване, което не лекува. Образование, което не възпитава, а мачка. Пътища, които не свързват, а убиват. Училища, в които учителите нямат компетентност или емпатия. Спешни отделения, които не са нито спешни, нито отделения. Съдебна система, в която справедливостта идва по-бавно от смъртта.
И всеки път, когато се случи поредната трагедия, всички се питат: „Как е възможно?“. А отговорът е прост – възможно е, защото допускаме да се случва. Защото вярваме, че това не е нашето дете. Докато не стане.
Списъкът може да бъде продължен. С още имена. Още случаи. Още гробове. Ние не говорим просто за статистика. Говорим за деца, за мечти, за усмивки, които вече ги няма. За семейства, които никога няма да бъдат цели отново. И за държава, която… всъщност, дали я има?
#НитоЕдноДетеПовече не трябва да бъде просто хаштаг. Трябва да бъде клетва. Възможно е да не спасим всички. Но е срамно да не опитваме да спасим никого.
👉 Следете BG VOICE UK за още актуални новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!
Коментирай!
Коментари