Една неудобна, но важна тема за отношението към българите в британските институции, на работното място и вътре в самата ни общност.
Българите във Великобритания от години са част от живота на Острова. Работим в хотели, болници, складове, строителство, офиси, училища, транспорт, ресторанти, доставки, малък бизнес и почти всяка друга сфера. Плащаме данъци, отглеждаме деца, учим, градим домове и често вършим работа, без която много сектори във Великобритания трудно биха функционирали нормално. Но въпросът остава: чувстват ли се българите тук равнопоставени, или дискриминацията все още е част от ежедневието?
Този въпрос няма един лесен отговор. За едни Великобритания е място, където трудът се оценява повече, отколкото в България. За други това е страна, в която акцентът, името, паспортът, професията или произходът понякога определят как ще бъдеш посрещнат — в Home Office, в Jobcentre, в спешното отделение, при наемане на жилище или на работното място.
По закон дискриминацията във Великобритания е забранена. Equality Act 2010 защитава хората от дискриминация в работата и в обществото, включително на база раса, националност, етнически произход, религия, пол, възраст, увреждане и други защитени характеристики. Това означава, че българите, както и всички останали, имат право на равно отношение от работодатели, институции и обществени услуги.
Но законът е едно. Усещането на човека на гишето е друго.
Много българи знаят какво е да обясняваш ситуацията си пред институция и да усещаш, че отсреща вече са те поставили в категория. В Home Office това може да е усещането, че трябва постоянно да доказваш, че имаш право да бъдеш тук. В Jobcentre — че те гледат с подозрение, преди още да си казал какъв е проблемът. В спешното отделение — че акцентът ти, липсата на перфектен английски или объркването в напрегнат момент може да те направят по-незабележим, по-малко чут, по-лесен за отпращане.
Това не означава, че всеки служител е дискриминиращ. Не означава и че всяка неприятна ситуация е расизъм. Но когато достатъчно хора от една общност споделят сходно усещане, темата не може просто да бъде заметена под килима.
Има и друг, по-неудобен въпрос: делят ли ни понякога не само британските институции, а и ние самите? В българската общност във Великобритания все още се усещат стари разделения — „стари емигранти“ срещу „новодошли“, „образовани“ срещу „работници“, „българи“ срещу „роми“, „успели“ срещу „социални случаи“, „нашите“ срещу „другите“. Понякога най-болезнената дискриминация не идва отвън, а от хора, които говорят същия език.
Темата за ромите е особено чувствителна, но няма смисъл да се преструваме, че не съществува. Във Великобритания българите често са възприемани като една общност, но вътре в самата общност нерядко има разделение между етнически българи и български роми. Това разделение понякога се вижда в коментари, в социалните мрежи, при търсене на работа, при жилища, дори при събития на общността. И тук трябва да бъдем честни: не можем да искаме британското общество да не ни поставя под общ знаменател, ако самите ние поставяме свои сънародници под такъв.
Същото важи и за отношението към хората, които не говорят добре английски, към тези, които работят нископлатена работа, към самотните майки, към хората на помощи, към младите, към възрастните, към различните. Много често българинът във Великобритания иска уважение от системата, но не винаги дава същото уважение на друг българин, който е в по-трудна позиция.
Това е проблем не само морален, а и практически. Една общност е силна, когато може да защитава своите хора. Но ако се делим помежду си, ако се нападаме в коментари, ако се унижаваме според професия, произход, говор, образование или социален статус, тогава ставаме по-лесни за пренебрегване и отвън.
Разбира се, има и много положителни примери. Има българи, които помагат на други българи с превод, документи, работа, съвет, транспорт до болница, училищни въпроси, жилище или спешна ситуация. Има организации, доброволци, учители, лекари, шофьори, бизнеси и обикновени хора, които всеки ден правят повече за общността, отколкото се вижда публично. Именно върху тези примери трябва да стъпим.
Ако българин във Великобритания смята, че е бил дискриминиран в здравна услуга, той има право да подаде жалба. NHS England посочва, че пациентите могат да подават оплаквания за здравни услуги, а при нужда случаят може да стигне и до Parliamentary and Health Service Ombudsman.
Но преди жалбите, институциите и законите има нещо по-просто: трябва да започнем да говорим за тези неща без страх и без истерия. Да не наричаме всяка лоша услуга дискриминация, но и да не мълчим, когато човек очевидно е третиран по-зле заради произход, акцент, етнос, цвят на кожата или социално положение.
Въпросът не е само дали британците дискриминират българите. Въпросът е и дали българите във Великобритания са готови да изградят по-зряла, по-солидарна и по-човешка общност. Защото уважението не се иска само от институциите. То се започва помежду ни.
А вие какво мислите? Чувствали ли сте се дискриминирани във Великобритания — в Home Office, Jobcentre, NHS, на работа, при търсене на жилище или дори от други българи? Споделете вашето мнение и личен опит в коментарите. Тази тема има смисъл само ако я обсъдим честно.
👉 Следете BG VOICE UK за още актуални прогнози и
новини от Великобритания и не пропускайте да си инсталирате приложението BG VOICE UK!
0 responses to “Българите във Великобритания дискриминирани ли са – и дали понякога не се делим сами?”
Коментирай!
Коментари